— Да бяхте видели какво беше в началото, когато започнахме да идваме — каза Гав. — Луда работа. — Той въздъхна. — Защо трябва всичко да остарява и да умира? Вземи бирите, Барнзи. — Ако Гав и Барнзи бяха заговорили за остаряването и умирането малко по-рано, двете едва ли щяха да си направят труда да дойдат с тях.
Роз и Ани разбраха, че не са включени в поръчката, и Роз отиде на бара, докато Ани наблюдаваше как един възрастен човек с бял перчем се колебае дали да танцува или само да потропва с крака и да щрака с пръсти. Беше Тери Джаксън, общинският съветник с драгоценната колекция от стари автобусни билети. Забелязвайки Ани, той направи учудена физиономия и престана да щрака с пръсти.
— Я гледай — каза той. — Ани, уредничката на музея. Не знаех, че идваш тук.
— Пускат стара музика — отвърна тя. Остана доволна от реакцията си. Не беше най-остроумният отговор, но беше весел, уместен и бърз.
— Какво искаш да кажеш?
— Стара музика. Музеи.
— Разбрах. Хубаво. Кой те доведе?
Тя се наежи. Защо трябваше някой да я е „довел“? Защо да не може сама да открие това място, да го посещава или да доведе някого със себе си? Но тя знаеше отговорите на всички тези въпроси. Нямаше смисъл да се ежи.
— Едни момчета, с които се запознахме в кръчмата — това невинно обяснение й прозвуча направо смешно. Не беше от хората, които се запознават с някого в кръчмата.
— Трябва да ги познавам — каза Тери. — Кои са?
— Двама от Скънторп.
— Да не са Гав и Барнзи? Те са легенди.
— Така ли?
— Само заради това, че от двайсет и кусур години пътуват редовно от Скъни. Не пропускат. А знаеш ли, че Барнзи танцува страхотно?
— Показа ни в кръчмата.
— Сериозен е. Винаги си носи талк.
— За какво му е?
— Ръси пода. За по-добро сцепление. Сериозните правят така. Носят си талк и хавлия в сака.
— Значи ти не си сериозен, а, Тери?
— Вече не танцувам така, както навремето. Но и не пропускам. Това е горе-долу единственото, което ни остана. Едно дълго сбогуване с онова време, когато имах мотопед и ходехме да се… бием на плажа. После хипарите започнаха да слушат северняшки соул. Но няма да го бъде дълго. Виж ни на какво приличаме.
Изведнъж Ани видя всичко съвсем ясно и й призля. Всичко беше приключило, край. Гулнес, Дънкан, нейната родилна възраст, кариерата на Тъкър, северняшкият соул, музейните изложби, отдавна умрялата акула, пенисът на отдавна умрялата акула, окото на отдавна умрялата акула, шейсетте, работническият клуб, самите работници… Тя бе дошла, защото си мислеше, че някъде съществува сегашно време, и бе последвала Гав и Барнзи, мислейки си, че те знаят къде е то. А те я бяха довели в поредната къща на призраците. Къде се намира сегашното време? Сигурно в тъпата Америка, но не където е Тъкър, или пък в тъпия Токио. Във всеки случай не тук. Как успяват хората, които не живеят в тъпата Америка или в тъпия Токио, да понасят това мотаене в минало несвършено време?
Тези хора имат деца. Ето как го понасят. Мисълта бавно се издигна през джина, който бе изпила, а после малко по-бързо — през тъмната бира над него и светлата бира над тъмната, със скоростта на всички балончета от питиетата. Ето още една причина да иска деца. Клишето гласи, че децата са бъдещето, но истината е, че те са необремененото с мисли активно настояще. Децата не изпитват носталгия, защото няма за какво, и отнемат носталгията от родителите си. Дори когато се разболяват, когато ги бият в училище, когато се пристрастяват към хероин, когато забременяват, те са в настоящето, а тя искаше да бъде в настоящето с тях. Искаше да се тревожи до побъркване за училището, побоите и наркотиците.
Тя бе осенена. Нямаше какво друго да е. Но Ани установи, че прозренията малко приличат на новогодишните обещания: човек просто ги забравя, особено ако се случат по време на северняшки соул танци, на няколко питиета. Бе преживяла три-четири такива прозрения в живота си и всеки път беше или пияна, или заета. Каква е ползата от тях? Трябва да ти се случи на някой планински връх два часа преди да вземеш съдбовно решение, но това трудно щеше да стане. А и каква полза от прозрение, което разкрива, че всичко в живота ти се върти около смъртта и умирането? Какво да прави с тази информация?