Барнзи протегна ръка и Ани я стисна.
— Беше ми приятно, Ани. Не чак колкото се надявах, ако се сещаш. Но човек не може да има всичко.
На сутринта тя още не беше съвсем сигурна дали не й се е присънил и дали ако разкажеше за дребното мускулесто тяло, талка и премятанията на своя психоаналитик, щеше да се окаже, че тя има необичайно отношение към мъжката сексуалност.
На следващата сутрин направи грешката да разкаже на Малкълм за предишната си вечер. Вероятно, когато отиде на сеанса, все още не бе съвсем изтрезняла и прецени, че неговото тесногръдие ще бъде подходяща мишена за пиянското й безразсъдство; да говори с него за секспланове щеше да е също толкова забавно, колкото да го пръска с воден пистолет. Но тя го понапръска и той остана да седи там, мокър и тъжен, а тя не можеше да си обясни защо бе решила, че това ще е весело.
— Сексплан? Срещнала си се с някаква гей приятелка, за да се предлагаш на мъже?
Откъде да започне след такъв въпрос?
— Това, че е гей, в случая няма никакво значение.
— Не знаех, че в Гулнес има лесбийка. — Не и в Гулнес, разбира се. Малкълм определено не можете да остави въпроса със сексуалната ориентация на Роз непроучен.
— Има поне две. Но това не е…
— Къде ходят?
— Как така къде ходят?
— Не излизам много, но не съм чул тук да има лесбийски барове или клубове.
— Малкълм, на тях не им трябва да ходят по лесбийски клубове. Както на теб не ти трябва да ходиш по хетеросексуални кръчми. Клубовете не са неразделна част от хомосексуалността.
— Понеже на мен би ми било неудобно да вляза в нехетеросексуална кръчма.
— Те ходят на кино. Посещават ресторанти, кръчми, частни домове.
— Аха — каза Малкълм мрачно. — Частни домове. — Подтекстът очевидно беше, че в частните домове вече всичко се случва, при закрити врати.
— Ако искаш, говори направо с нея — предложи Ани. — Ако си толкова любопитен за лесбийките в Гулнес.
Малкълм се изчерви.
— Не съм любопитен. Просто ми е интересно.
— Не искам да прозвучи егоистично — забеляза Ани, — но може ли да поговорим за мен?
— Не знам за какво си дошла да говориш.
— За проблемите си.
— Аз вече не знам какви са ти проблемите. Май всяка седмица имаш по някой нов. Вече изобщо не става дума за твоята продължителна моногамна връзка. Сякаш всички този години не означават нищо за теб. По-интересно ти е да сваляш мъже по дискотеките.
— Малкълм, и по-рано съм ти казвала. Ако ще ме критикуваш, по-добро да престана да идвам.
— Изглежда, възнамеряваш да извършиш доста неща, за които бих те критикувал. Което от своя страна означава, че трябва да продължиш да идваш.
— За какво ще ме критикуваш?
— Наистина ли възнамеряваш да спиш с когото ти падне?
Тя въздъхна.
— Все едно изобщо не ме познаваш.
— Не познавам тази част от теб, която внезапно решава, че иска да прави секс с първите Том, Дик и/или Хари, които ти се изпречат.
— Но не съм го направила, нали?
— Снощи, имаш предвид.
— Можех да преспя с Барнзи, но не го направих. — Тя съжали, че не си бе направила труда да научи малкото му име. Малкото име щеше да й помогне да запази отчасти достойнство в ситуацията.
— И защо?
— Защото, независимо какво си мислиш, не съм пълна кучка.
Тя не беше никаква кучка. Беше спала с един-единствен мъж в продължение на петнайсет години, и то спорадично, и то без особен ентусиазъм. Но дори произнасянето на фразата „не съм пълна кучка“ по някакъв начин й внуши самочувствие. Едва ли би я произнесла двайсет и четири часа по-рано.
— Какво му имаше?
— Нищо. Беше сладък. Странен, но сладък.
— Тогава какво търсеше?
— Знам съвсем точно какво търся.
— Така ли?
— Така. Човек на моята възраст. Човек, които чете. Може би човек с творчески заложби. Ако има дете или деца, няма да е проблем. Човек с известен опит.
— Знам кого описваш.
Ани доста се съмняваше в това, но за миг се зачуди дали Малкълм няма да измисли някого — например свой наскоро разведен син, който пише поезия и свири в Манчестърската филхармония.
— Сериозно?
— Неговата противоположност.
— Чия противоположност?
— На Дънкан.
Това беше вторият случай, в който Малкълм правеше някакъв извод, който можеше да се нарече прозорлив, макар вероятно да бе напълно погрешен. Тъкър беше пълната противоположност на Дънкан. Дънкан нямаше деца, нямаше творчески заложби, нямаше и никакъв житейски опит. Или поне никога не бе замервал с камъни прозорците на известна красавица, никога не бе страдал от алкохолизъм, не бе обиколил Америка и Европа и не бе опропастил талант, даден му свише. (Дори неживеенето на Тъкър можеше да се приеме за живеене, ако си падаш по него.) Така ли беше наистина? Нима тя бе влюбена в Тъкър, защото той представляваше пълна противоположност на Дънкан? Ако отговорът беше да, то Ани и Дънкан бяха успели да създадат едно празно пространство, при това объркано, с криви линии, странни издадености и неочаквани хлътнатини, като парче от пъзел, което Тъкър бе запълнил съвсем точно.