— О, не — каза той, макар о-то да прозвуча малко пресилено. Този път идеята не беше нова. — Едва ли. Тя сигурно не би искала. — Той бе решил да се придържа към печелившата формула.
— Мислиш ли? — каза Кат.
— И без това не сме особено близки — каза Тъкър. — Тя едва ли очаква да прекося океана само за да бъда безполезен.
— Почти позна — каза Кат. — Тя няма да очаква това от теб.
— Именно — каза Тъкър. — Това казах и аз.
— Не, не каза това. Ти искаше да кажеш, че за нея няма да има значение. Аз исках да кажа — и това важи и за нея, — че винаги очаквам от теб най-лошото. Не разбираш много от отношенията между дъщери и бащи, нали?
— Не много. — Поне не толкова, колкото би трябвало, при положение, че имаше две дъщери.
— А тя дойде чак дотук, за да те види, когато разбра, че е бременна. Изглежда, си е навила нещо на пръста.
Той се обади на Натали веднага след това.
— Кога мислиш да дойдеш? — попита Натали.
— О — каза Тъкър и този път думата прозвуча по-лекомислено. — Веднага щом организирам нещата тук.
— Но ще дойдеш, нали? Лизи не очакваше да си направиш труда.
— Да, сигурно така си е помислила. Аз я познавам по-добре, отколкото тя подозира. А тя не ме познава изобщо.
— Тя ти е много ядосана.
— Да, това преживяване сигурно е събудило у нея доста различни емоции.
— Мисля, че ще е добре да свикнеш с реакцията на децата ти, които раждат свои деца. Това ги принуждава да видят колко си бил безнадежден.
— Страхотно. Нямам търпение.
Той закопча палтото на Джак и го целуна по главата. Естествено, единственото дете, което не беше прецакал, беше детето, чиито наследници едва ли щеше да види.
Чак доста по-късно, след като сложи Джаксън в леглото, той осъзна, че няма пари да пътува до Лондон. Всъщност нямаше пари да отиде дори до Ню Йорк; Кат му помагаше финансово за момента. Какво щеше да се случи после, беше загадка, която той не бързаше да разреши. Никой нямаше да остави Джаксън да гладува и това беше най-важното. Той се обади на Натали да й каже, че няма на кого да остави детето.
— Майка му не иска ли да го гледа? Ужас!
Това „Ужас!“ беше толкова английско и толкова жлъчно.
— Иска, но…
— Но какво?
— Но ще пътува. По работа.
— Мислех, че работата й е свързана с кисело мляко.
— Защо с киселото мляко да не може да се пътува?
— Няма ли да се вкисне?
Поне все още бе в състояние да почувства смъденето на гноясалата рана, която Натали му бе завещала — все беше нещо. Тази комбинация от злоба и глупост беше така непоносима, както и тогава.
— Тогава го доведи. Сигурна съм, че Лизи ще иска да го види. Той, изглежда, й е допаднал.
— Не мисля, че идеята е добра.
— Защо?
— Ами нали ходят на училище и…
— Лизи каза, че с Кат се разделяте.
— Това вече е факт, да.
— Значи не можеш да си позволиш да летиш до Лондон.
— Не е това.
— Значи можеш да си позволиш да летиш до Лондон.
— Е, ако ножът опре до кокала.
— Точно дотам е опрял.
— Не, не мога да си позволя да пътувам до Лондон. Съществува дребен финансов проблем.
— Ние ще платим.
— Не, не мога…
— Стига, Тъкър.
— Добре. Мерси.
Безпаричието не беше толкова страшно дотогава, докато той не правеше нищо, освен да излиза на кафе с Фъкър веднъж месечно. Само че възрастните, особено възрастните с по няколко деца, понякога се озовават в положение, в което им трябват по-солидни финансови източници от буркана с дребни монети в спалнята, който бившата съпруга щедро е оставила. Мъжът на Натали се занимаваше с… Всъщност не знаеше с какво се занимава. Беше нещо, което той не бе одобрил или бе омаловажил, така че вероятно беше нещо, изискващо присъствие на събрания, вероятно в костюм. Дали не беше някакъв агент? Филмов? Започваше да си спомня. Саймън(?) беше шеф на лондонския филиал на някаква ужасна холивудска агенция. Нещо такова. Във всеки случай беше бездарен паразит, Тъкър бе убеден в това. Докато си талант, е лесно да се държиш с превъзходство спрямо такива хора. Но когато престанеш да си талант, те се превръщат във възрастни хора с професия, а ти си загубенякът, комуто се налага да приема милостиня от тях.
— Познаваш ли някого в Лондон? Има ли къде да отседнеш?