— Да — каза Тъкър. — Тя не живее точно в центъра, но можем да дойдем с влака или нещо такова.
— Къде е „тя“? — На Тъкър му се стори, че чува кавичките около местоимението. Беше типично за Натали да ги постави там.
— Градче на име Гулнес. На крайбрежието.
Натали изцвили в телефона:
— Гулнес! Откъде, за Бога, познаваш някого в Гулнес?
— Дълга история.
— Това е на стотици мили от Лондон. Не можеш да отидеш там. С Марк ще ти намерим място да отседнеш.
Значи Марк, а не Саймън. Сега, като си помислеше, той може би не беше бездарен паразит. Това вероятно бе друг нечии съпруг.
— Така ли? Не искам да ви създавам затруднения.
— Апартаментът на Лизи е празен. Двамата със Зак ще поживеят у дома, след като я изпишат.
Зак ли се казваше приятелят й? Беше ли го чувал по-рано? Проблемът беше във всички тези допирателни. Твърде много деца, твърде много пастроци, твърде много полубратя и полусестри. Той не помнеше имената и на половината от хората, свързани с децата му. Натали имаше и други деца, но кой, по дяволите, помнеше имената им? Кат — ето кой.
— Още ли искаш да доведеш Джаксън? След като детегледаческите ти проблеми се оказаха измислени?
— Не, струва ми се.
Ето, че щеше да лети за Лондон сам.
— Кога ще стигнем?
— След десет минути. Но, Джаксън, десет минути са само до летището. После се чака да се качиш в самолета. После се чака да излети. После се лети седем часа. После се чака за багажа. После се чака автобус. И после има сигурно още един час от летището до апартамента на Лизи. Ако не ти се струва много забавно, не е късно. Мога да те откарам у майка ти и…
— Струва ми се забавно.
— Цялото това висене и чакане ти се струва забавно?
— Аха.
Нещата никак не потръгнаха, когато се опита да му каже, че ще отиде да види Лизи сам, след което последваха много сълзи и пълна капитулация. В живота му имаше периоди, в които беше готов да плати за такива сълзи, проронени заради него: всяко от децата му се обливаше в сълзи, ако майка му понечеше да го остави с него за един ден, за един следобед или само за двайсет минути, колкото да си вземе душ, и това му бе внушило чувството, че е мизерник и неудачник. Дори собствените му деца се страхуваха от него като малки. Сега имаше дете, което се нуждаеше от него и го обичаше и се тревожеше при всяко негово излизане (защото за Джаксън това бяха само излизания, никога — „заминаващи!“), и Тъкър беше трогнат. Бащите не трябва да възпитават такава зависимост у децата си. От тях се очаква да пропускат часа за лягане на детето заради командировки и турнета.
Така че се наложи да се обади на Натали и да я помоли да се бръкне за още един билет, което го накара да се чувства още по-глупаво от първия път. Да не може да плати собствения си билет е едно, но бащите, освен да пропускат часа за лягане на децата си, трябва да обезпечават насъщните им нужди. А този баща трябваше да разчита на подаянията на своята предпоследна бивша съпруга и нейния мъж паразит.
Те се чекираха и си купиха малка планина от сладки неща и половин дузина списания. Тъкър се чувстваше зле, нервен и потен; когато заведе Джаксън да пишка, се видя в огледалото и се стресна от обезцветеното си лице. Освен ако бялото не се брои за цвят, а то сигурно се брои, когато е толкова подчертано. Почти със сигурност бе на път да се разболее от грип, пневмония или нещо подобно и прокле зле избраното време — двайсет и четири часа по-късно със сигурност щеше да бъде твърде зле, за да пътува. И можеше да си остане вкъщи, без да се излага и без да бъде най-лошият баща на света.
Наредиха се на опашка, за да минат проверката за безопасност — процес, който сякаш бе измислен, за да подхрани болезненото безпокойство на Джаксън. Тъкър обясни, че претърсват пътниците за оръжие.
— Оръжие ли?
— Понякога лошите се качват на самолета с оръжие, за да ограбят богатите. Но ние не сме богати, така че нас няма да ни закачат.
— А как ще разберат, че не сме богати?
— Богатите носят смешни часовници и миришат приятно. Ние нямаме часовници и миришем неприятно.
— Но защо трябва да си събуваме обувките?
— В обувките си можеш да скриеш малки пистолети. Тогава ще ходиш малко странно, но би могъл да го направиш.
Възрастната англичанка пред тях се извърна и каза:
— Не търсят пистолети, младежо, а бомби. Учудвам се, че татко ти не знае за терориста, който носеше взрив в обувките си. Той беше англичанин. Мюсюлманин, разбира се, но англичанин.