Дванайсети юни беше ден като всеки друг. Бяха пътували от Сейнт Луис до Минеаполис и той поспа в автобуса, почете малко и послуша „Смитс“ на уокмена си, дишайки отвратителните пръдни на колегите от ритъм секцията, смърдящи на снакс със сирене. После направиха саундчек, ядоха и Тъкър почти довърши бутилката червено, която се бе зарекъл да не докосва, докато приключи концертът. Бе успял да обиди всички от групата — подигра се на барабаниста за невежеството му, усъмни се в хигиената на басиста и нагло флиртуваше с жената на продуцента. След концерта някой предложи да отидат да чуят някаква местна банда, а Тъкър вече беше пиян, пиеше му се още и си спомни, че някой беше похвалил въпросната банда.
Той стоеше сам на бара, мигаше срещу сцената и се опитваше да си спомни кой го бе излъгал, че тези некадърници заслужават двайсет минути ходене пеша. Изведнъж забеляза, че вече не е сам. До него стоеше едър, дългокос тип по тениска с къс ръкав, с мускули на ръцете като бедра на кечист. Няма да се бия с този без причина, каза си Тъкър, въпреки че през последната половин година, откакто пиеше повече, сбиванията вече не се нуждаеха от причина. Въпросният тип се облегна на стената до него, имитирайки стойката на Тъкър, но Тъкър не му обърна внимание.
Типът се наведе към него и изкрещя силно, за да надвика шума:
— Можем ли да поговорим?
Тъкър сви рамене безучастно.
— Аз съм приятел на Лиза. Казвам се Джери. Аз съм мениджър на „Наполиън солос“.
Тъкър отново сви рамене, но почувства мимолетен пристъп на паника. Лиза беше момичето, с което се виждаше, преди да хлътне по Джули. С Лиза беше постъпено зле. Той дори беше склонен да използва деятелен залог: той бе постъпил зле с Лизи. И дори не престана да спи с нея, докато преследваше Джули Бийти, най-вече за да избегне сериозния разговор, който би произтекъл. Накрая просто… се беше чупил. Не гореше от желание да си приказва с приятелите на Лиза.
— Не те ли интересува как е?
Той сви рамене за трети път.
— Имам чувството, че и без това ще ми кажеш.
— Еби се — каза типът.
— Ти се еби — каза Тъкър. Изведнъж си спомни, че тъкмо Лиза харесваше групата, която в момента слушаха, и го обхвана съжаление. Сигурно нямаше да остареят заедно, но връзката им поне не му причиняваше постоянно публично неудобство. (Само че трудно може да се разсъждава така. Какво щеше да стане с музикалната му кариера, ако не бе срещнал Джули? Не беше и подозирал, че е в състояние да направи албум като „Джулиет“, а Лиза никога не би го вдъхновила по този начин. Значи, ако бе останал с нея, щеше да има за себе си по-високо мнение, но нямаше да постигне такъв успех. А ако не постигнеше успех, нямаше да има за себе си високо мнение. Уф.)
Типът се оттласна от стената, за да си тръгне.
— Извинявай — каза Тъкър. — Как е тя?
— Добре — каза типът и отговорът прозвуча постно. Всички тези „еби се“ заради едно „добре“?
— Хубаво. Поздрави я от мене.
Бандата забиваше все по-яростно и нестройно — една Берлинска звукова стена, състояща се предимно от микрофония и чинели. Джери каза нещо, което Тъкър не успя да чуе. Тъкър поклати глава и посочи ухото си. Джери опита отново и този път Тъкър долови думата „майка“. Тъкър познаваше майката на Лиза. Тя беше приятна жена.
— Жалко — каза Тъкър.
Джери го погледна така, сякаш искаше да го цапардоса. Тъкър изпита подозрението, че нещо не са се разбрали. Не може да го удрят за това, че изказва съболезнования.
— Майка й е починала, така ли?
— Не — каза Джери. — Казах, че… — той се наведе към Тъкър и изрева в ухото му: — ЗНАЕШ ЛИ, ЧЕ ВЕЧЕ Е МАЙКА?
— Не — каза Тъкър. — Не знаех това.
— Така си и мислех.
Не си е губила времето, помисли си Тъкър. Бяха се разделили преди година, което означаваше, че тя има…