— Не, не се налага да замина. Бих могла… — Разбира се, че можеше. Можеше да си вземе отпуска или да помоли някого да отвори музея вместо нея; можеше да пренощува при Линда; можеше да направи всичко, което е нужно.
— Страхотно! А! Ето я и нея!
Тъкър говореше за ужасно бледата млада жена по нощница, която се приближаваше бавно към тях.
— Лизи, запознай се с Ани.
Лизи очевидно не желаеше да се запознава с Ани, защото не й обърна никакво внимание. Тъкър трябваше да й направи забележка, но едва ли щеше да посмее. Двамата лежаха в една и съща болница, а Лизи изглеждаше направо страшна.
— Грейс е в Париж — каза тя. — Утре пристига тук.
— Каза ли й, че не трябва да идва, защото вече се знае, че няма да умра?
— Не. Разбира се, че трябва да дойде.
— Защо?
— Защото това продължи твърде дълго.
— Кое?
— Това да ни държиш разделени.
— Не ви държа разделени. Просто не ви събирам заедно.
Ани се изправи.
— Аз трябва да…
— Ще дойдеш утре, нали?
Ани погледна към Лизи, която не реагира.
— Може би утре не е много…
— Напротив. Удобно е.
Ани пое ръката му. Щеше й се да я стисне, но се въздържа.
— И благодаря за книгите. Чудесни са.
— Довиждане, Лизи — каза Ани предизвикателно.
— Добре. Тогава ти се обади на Грейс да й кажеш, че не е добре дошла — каза Лизи.
За свое удоволствие Ани започваше да схваща ситуацията. Дори грубостите във взаимоотношенията на тези хора бяха интересни, красиви и възхитителни.
Глава 13
— Значи цялата работа не е заради мен — каза Тъкър.
Каза го внимателно. Внимателно беше думата на седмицата. Беше решил да остане внимателен завинаги или поне докато получи сериозен инфаркт, когато щеше да стане сериозен или фриволен, според съвета на специалистите.
— Аз… Мислех си, че е — каза Лизи. — Мислех, че може да се зарадваш да ни видиш всичките.
Нещо странно се случваше с гласа на Лизи. Той беше по-дълбок, отколкото две минути по-рано, преди Ани да си тръгне. Сякаш участваше в някакъв Шекспиров театър, където девойка се преструва на младеж. Освен това говореше по-тихо от обикновено. И най-сетне, тонът й беше притеснително кротък. Това не се хареса на Тъкър. То го караше да се чувства по-болен, отколкото си мислеше.
— Защо говориш така?
— Как?
— Като че ли ще се подлагаш на операция за смяна на пола.
— Майната ти, Тъкър.
— Така е по-добре.
— А защо трябва всичко да е заради теб? Не можеш ли да си представиш, че някоя случка на този свят може да не е посветена на теб?
— Помислих си, че се събирате всички, защото положението ми е много сериозно. Но вече не го мисля, така че да забравим за това.
— Няма да забравим за това.
— От чие име говориш в случая? От името на всички? От името на мнозинството? От името на възрастните? Защото според мен на Джаксън изобщо не му пука за тая работа.
— Да, Джаксън. Джаксън мисли така, както му кажеш ти.
— Това често се случва при шестгодишните. Презрението ти е неуместно.
— Сигурна съм, че изразявам мнението на мнозинството, като казвам, че всички бихме искали да се радваме на закрилата, на която се радва Джаксън.
— Да, бе. Понеже сте имали такъв гаден живот, нали?
Ако този разговор се представляваше от някой пророк, той по-скоро щеше да бъде някой от страховитите типове от Стария завет, отколкото благият Исус, кротък и внимателен. Очевидно вниманието беше мимолетно качество, което не може да се извиква по желание. Но така стоят изобщо нещата с човешките взаимоотношения. Те имат своя собствена температура и са лишени от термостат.
— И това те освобождава от всякаква отговорност, така ли?
— Общо взето, да. Ако ви бях изхвърлил на бунището, може би щях да се чувствам по-гузен.
— Значи нашият живот няма нищо общо с теб, така ли?
— Не е съвсем така.
— Нима?
Той знаеше, че не е съвсем така, но не знаеше как да го обясни, без да разпали още повече пререканието. Бащинските му умения отпреди Джаксън се свеждаха до следното: той просто оплождаше чаровни и красиви жени. И след като сговнеше отношенията си с тях, след тях хукваха богати, успели мъже. Хукваха и бедни и неуспели, разбира се, но дотогава на тях толкова им беше писнало от неудачници, че си намираха свестни, заможни партньори, които да осигурят на семейството стабилност и охолство. Това си беше елементарен дарвинизъм, макар че не се знаеше какво би казал Дарвин за склонността на жените да се чифтосват с Тъкър и да стават майки, в което не се забелязваше ясно изразен инстинкт за самосъхранение.