До това се свеждаха неговите родителски грижи и то бе не по-лошо от попечителски фонд, като се замисли човек. Попечителските фондове опорочават децата, докато заможните, но трезвомислещи пастроци — не. Тази система, разбира се, не беше достъпна за всички, но за него се беше получило. Имаше дори и нещо като възвръщаемост, тъй като бащата на Лизи плащаше лечението му в болницата. Не искаше да изкара, че човекът — пак му забрави името — му го дължи. Но все пак той бе получил доста чаровно семейство, ако пропуснем нечаровните му особености.
— Може и да греша — беше трудно да обясни всичко това от легнало положение.
Лизи си пое дъх.
— Мислех си, че това е единственият начин, по който изобщо можеше да се случи, нали?
Тя отново звучеше като момче. Хубаво щеше да е да реши веднъж завинаги кой глас да използва.
— Кое?
— Това животът ти да се събере около теб. Защото винаги си се крил от него много ловко. Винаги си бягал от него. Но ето че сега си прикован на легло и животът идва към теб.
— И ти смяташ, че това е полезно за един болен човек?
Беше длъжен да опита. Все пак сърдечният пристъп не е шега работа. Дори най-лекият инфаркт на миокарда е доста опасен. Полагаше му се малко почивка и рехабилитация.
— Това е полезно за една скърбяща жена. Изгубих дете, Тъкър.
Тонът на гласа й се промени отново за трети или четвърти път. Добре, че не трябваше да й акомпанира — щеше да пренастройва китарата през две минути.
— Значи е, както предполагах. Цялата работа не е заради мен.
— Точно така. Заради нас е. Но знае ли човек? Може и на теб да ти се отрази добре.
Може би имаше право. Или ще го излекува, или ще го убие. Тъкър знаеше на коя от двете вероятности би заложил, ако имаше пари.
Когато Лизи си тръгна, той взе книгите, които Ани му бе донесла, и прочете отзивите, отпечатани на кориците. Сториха му се обещаващи. Тя беше единственият човек в тази страна, а може би и изобщо, която разбираше какво му трябва и му го бе доставила, и той изпита празнота от нейната липса и от липсата на такива приятели, които биха се погрижили за него. Ани беше доста по-хубава, отколкото бе очаквал, макар да бе от жените, които не си представят, че имат някакви шансове срещу жена като Натали, която добре съзнаваше въздействието, което имаше върху мъжете. И тъй като не знаеше, че е хубава, много се стараеше да бъде привлекателна по други начини. И поне, що се касаеше до Тъкър, усилията й не бяха напразни. Наистина можеше да си представи как си почива в някое сурово, но красиво морско градче, разхожда се по скалистия бряг с Джаксън и с някое куче, което можеха да наемат за случая. Кой беше този филм от английския период, където Мерил Стрийп все се взираше в морето? Може би Гулнес беше нещо подобно.
Джаксън се върна от магазина за играчки заедно с Натали, която носеше огромна пластмасова торба.
— Май ти е провървяло — каза Тъкър.
— Аха.
— Какво си избра?
— Хвърчило и футболна топка.
— Ясно. Аз пък си мислех, че ще си избереш нещо, с което да се занимаваш тук.
— Натали каза, че ще ме изведе навън да си поиграя. Може би, преди да отидем на зоопарк следобед.
— Натали ще те води на зоопарк?
— Ами като няма кой друг.
— Сърдиш ли се, Джаксън?
— Не.
Не бяха си казали нищо съществено след злощастното медицинско събитие. Тъкър не знаеше какво да каже, как да го каже или дори дали си струва да го казва.
— Тогава защо не искаш да говориш с мен?
— Не знам.
— Съжалявам за случилото се — каза Тъкър.
— Тази топка е професионална. С такава играят в Англия и в други страни.
— Супер. Ще ми покажеш разни трикове, когато изляза.
— Ще можеш ли да играеш футбол?
— По-добре от всякога.
Джаксън тупна топката в пода.
— Може би не тук, Джаксън. Някой наоколо може да си почива.
Туп.