— Сърдиш ми се.
— Просто си тупкам топката.
— Знам защо се сърдиш. Обещах ти да не се разболявам.
— Обеща ми, че не можеш да умреш, ако предишния ден си се чувствал добре.
— Умрял ли ти изглеждам?
Туп.
— Защото не съм умрял. Освен това истината е, че предишния ден не се чувствах добре.
Туп.
— Добре, Джак. Дай ми топката.
— Няма.
Туп, туп, туп.
— Добре, ще ти я взема.
Тъкър отметна чаршафите с престорена решителност.
Джаксън нададе писък, хвърли топката на баща си и се строполи на пода с ръце на ушите.
— Хайде, Джак — каза Тъкър. — Нищо не се е случило. Помолих те да спреш да тупкаш, ти отказа, но сега вече спря. Нямаше да те набия.
— Не ме е страх от това — отвърна Джаксън. — Лизи каза, че ако си напрегнеш сърцето, ще умреш. Не искам да ставаш от леглото.
Браво на Лизи.
— Добре — каза Тъкър. — Тогава не ме принуждавай.
Важното е да слуша, помисли си Тъкър. Но вече нямаше да може да се преструва на обикновен татко на първокласник.
Джеси и Купър цъфнаха същия следобед, чорлави, объркани и сърдити. И двамата носеха айподи, и двамата слушаха хип-хоп с едното ухо. Слушалките, които бяха извадили от ушите си в случай, че баща им вземе да каже нещо, за което им пука, висяха свободно.
— Здравейте, момчета.
Синовете му смотолевиха нещо за поздрав, но звуците не стигнаха до ушите му, а се разпиляха по пода в далечния край на леглото му, откъдето чистачът по-късно щеше да ги измете.
— Къде е майка ви?
— Ъ? — каза Джеси.
— Добре е — каза Купър.
— Приятели, не искате ли да изключите за малко тези джаджи?
— Ъ? — каза Джеси.
— Не, мерси — каза Купър. Каза го любезно и Тъкър разбра, че всъщност отказът му е насочен към някакво съвсем различно предложение — за питие или за балетен спектакъл. Тъкър направи жест, показващ, че иска да си поговорят без звукова бариера. Момчетата се спогледаха, вдигнаха рамене и прибраха айподите в джобовете си. Отстъпиха не защото беше техен баща, а защото беше по-възрастен и защото лежеше в болнично легло; вероятно щяха да направят същото и за някой парализиран пътник в автобуса. С други думи, те бяха свестни деца, но не бяха негови деца.
— Попитах къде е майка ви.
— А, разбрах. Отвън в коридора е. — Най-често говореше Купър, но някак си създаваше впечатлението, че говори и от името на своя брат близнак. Може би заради начина, по който двамата стояха един до друг с отпуснати ръце и гледаха напред.
— Не иска ли да влезе?
— Май не.
— Не искаш ли да я доведеш?
— Не.
— Исках да кажа иди да я доведеш.
— А. Добре.
Двамата отвориха вратата, надникнаха в коридора първо надясно, после наляво и помахаха на майка си да дойде.
— Но той иска да дойдеш. — И след кратка пауза: — Не знам защо.
— Не иска да влезе — каза Купър.
— Но ще влезе — каза Джеси.
— Добре.
Тя не влезе.
— Къде е?
Те бяха заели предишната си позиция, застанали мирно един до друг, вперили погледи пред себе си. Може би, като изключваха айподите, те по някакъв начин изключваха и себе си. Бяха в режим пасивна готовност.
— Може да е отишла до тоалетната? — предположи Купър.
— Сигурно — потвърди Джеси. — И сигурно вътре има някой.
— Сигурно — каза Тъкър.
Тъкър изведнъж изпита досада от безсмислието на това упражнение, замислено от Лизи. Тези хлапета бяха прелетели хиляди мили, за да стърчат в някаква болнична стая пред човек, когото едва познаваха; обсъждането на темата за тоалетната беше най-оживеният разговор, който тримата бяха успели да проведат. (Тъкър предпочиташе да говорят, но темата щеше да ги доведе до разни порнографски подробности, от които щеше да се чувства неудобно, макар че вероятно щяха да допаднат на момчетата.) А миг по-късно температурата в стаята щеше да падне с пристигането на една бивша съпруга, от която не се страхуваше толкова много и която не го мразеше толкова силно, но пък и не държеше особено да я види отново до края на дните си. После, след час-два, тази бивша съпруга щеше да се засече с друга такава, когато Нат доведеше Джаксън обратно. А тези две момчета щяха да се пулят срещу своята полусестра, която не познаваха, щяха да мотолевят и… господи. Някаква част от него бе възприемала на шега молбата към Ани да го измъкне оттук, но тази част вече я нямаше. Не бе останало нищо смешно.