— Да? — каза Тъкър меко. — Слушам те, Ани.
— Добре ли си?
— Чувствам се съвсем добре.
— Искам да кажа, разрешено ли ти е да напуснеш болницата, без да се обадиш на никого?
— Защо мислиш, че не съм се обадил на никого?
— Предполагам. Съдейки по скоростта, с която се изнесохме.
— Сбогувах се с един-двама души.
— С кого?
— С разни хора, с които се запознах. Хей, това не е ли „Албърт хол“?
Тя не отвърна и той сви рамене.
— Имаш ли още балони у себе си? Защото в Гулнес няма кой да ти ги извади.
Не се получаваше. Тя му говореше, сякаш му беше майка, тоест в случай, че той беше роден някъде в Йоркшир или Ланкашир през 50-те от родители, които държаха пансион. Тя почти долавяше гол балатум и варен дроб в интонацията си.
— Не, казах ти. Може би е останала една малка клапа, но тя няма защо да те притеснява.
— Ще ме притесни, ако се капичнеш и пукясаш.
— Тате, какво е да се капичнеш и пукясаш?
— Нищо. Английски глупости, не е нужно да ни прибираш у вас, чу ли? Ако те притесняваме, просто ни остави в някой хотел и готово.
— Видя ли се с всичките си близки? — Само да приключеше веднъж със задължителните въпроси, щеше да възприеме ролята на домакин, щеше да стане гостоприемна, тактична и любезна.
— Да — каза Тъкър. — Вчера следобед си направихме чудно чаено парти. Всички са добре, всички се разбират, всичко е прекрасно. Моите задължения приключиха.
Ани се опита да срещне очите на Джаксън, но момчето гледаше навън с подозрителна съсредоточеност. Без да го познава, й се стори, че се опитва да не засече погледа й.
Тя въздъхна.
— Добре тогава. — Беше направила, каквото зависеше от нея. Беше проверила здравословното му състояние и дали беше изпълнил родителските си задължения. Не можеше да подложи думите му на съмнение. А и не искаше.
Джаксън остана предоволен от пътуването с влака, най-вече благодарение на продуктите на английското сладкарство. Имаше разрешение да ходи до вагон-ресторанта, когато пожелае. Той постоянно се връщаше оттам с желирани бонбони, бисквити и хрупкави лакомства и с удоволствие произнасяше имената им, сякаш опитваше италиански вина. Тъкър от своя страна посръбваше внимателно чай от стиропорена чаша и зяпаше къщите, които се нижеха през прозореца. Земята бе много равна, а небето тегнеше от мрачни, оловносиви облаци.
— Какво може да прави човек във вашия град?
— Да прави ли? — изсмя се Ани. — Извинявай, но съчетанието от Гулнес и глагол в деятелен залог ме свари неподготвена.
— Няма да останем дълго.
— Само докато децата ти вдигнат ръце от теб и поемат обратно хилядите мили път към дома.
— Това заболя.
— Съжалявам — каза Ани. И наистина съжаляваше. Откъде това неодобрение? Не я ли привличаше донякъде тъкмо с бурното си минало? Какъв смисъл има да си падне по рок музикант, ако очаква от него да се държи като библиотекар?
— Как е Грейс?
Джаксън погледна баща си и Ани засече погледа му преценяващо, преди да го премести върху адресата на своя въпрос.
— Грейс е добре. Живее в Париж с някакъв тип. Учи за… за нещо си.
— Знам, че не си я видял. — Млъкни, за бога, помисли си Ани.
— Видях я. Нали, Джако?
— Да, татко. Аз видях.
— Ти си видял, че той я е видял?
— Да. Наблюдавах през цялото време, докато той я гледаше и говореше с нея.
— Ти си малка мента, а ти си голяма мента.
Двамата не казаха нищо. Може би не знаеха какво означава мента.
— Защо точно тя?
— Коя?
— Защо Грейс?
— Защо Грейс какво?
— Защо се видя с другите, а от нея те е страх?
— Не ме е страх от нея. Защо да ме е страх?
Може би и Дънкан трябваше да бъде тук да слуша тези работи. Тя знаеше, че Дънкан би дал едното си око плюс няколко вътрешни органа, за да може да седи в този влак и да слуша тези глупости; с това тя му мислеше доброто, защото ако той присъстваше, маниакалният му интерес към този човек щеше да се изпари, може би до капка. Според нея всички отношения отслабваха от физическата близост; не можеш да изпитваш благоговение пред човек, който посръбва чай във влака, докато лъже безсрамно за отношенията с дъщеря си. На нея й отне точно три минути да замени страстната възхита и мечтателност с тревожно и по майчински непримиримо неодобрение. Струваше й се, че по същия начин би описала чувствата, които спохождаха някои от омъжените й приятелки. Тя се бе омъжила за Тъкър някъде между болничната стая и таксито.