— Благодаря ти — каза Ани. — Второ: „Джулиет“ е страхотен албум. Не го слагай в един кюп с другите неща.
— Прочете ли изобщо писмото?
— Да. Ти си много лош човек. Ти си бил скапан баща на четири от петте си деца и скапан съпруг на всичките си жени и скапан партньор на всичките си гаджета. И все пак „Джулиет“ е страхотен албум.
— Как можеш да мислиш така? След като знаеш каква боза е.
— Откога не си го слушал?
— Господи. Откакто излезе.
— Аз го слушах онзи ден. Колко пъти си го слушал?
— Та аз го написах.
— Колко пъти?
— Целия? Завършен?
Беше ли го чул дори веднъж? Опита се да си спомни. Почти във всяка една от връзките му се случваше да завари някого да слуша тайно музиката му и да реагира със стреснато, виновно изражение. Беше се случвало дори с едно-две от децата му, макар, слава Богу, не с Грейс. Но той познаваше Грейс толкова малко, че нямаше как да я улови да върши нещо тайно. Поклати глава.
— Никога?
— Май не. Пък и защо да го правя? Изпълнявал съм тези песни на сцена всяка вечер. Щях да знам, ако в тях имаше нещо. Но няма. Те са пълна измама.
— Казваш ми, че изкуството е измислено? Добро утро.
— Казвам ти, че моето… изкуство е неистинско. Извинявай. Ще се изразя по друг начин. Казвам ти, че моят рок албум е пълна лъжа.
— Защо смяташ, че това ме интересува?
— Аз не бих се изкефил да разбера, че Джон Ли Хукър всъщност е бял счетоводител.
— А не е ли?
— Той не е жив.
— Не знаех това. Във всеки случай се опитваш да ме изкараш малоумна.
— Моля? Това пък защо?
— Слушала съм този албум стотици пъти и все още нямам чувството, че съм го изчерпала. Значи съм тъпа. Нали ще си говорим само с факти? Албумът е боклук — факт. А щом не мога да проумея фактите, значи съм глупава.
— Не, извинявай, не исках да кажа това.
— Така че, хайде, обясни разликата в мненията ни за „Джулиет“.
Той я погледна внимателно. По всичко личеше, че е истински ядосана, което означаваше, че албумът наистина има емоционална стойност за нея. Която той се опитваше да омаловажи. Сви рамене.
— Не мога. Освен с лафа, че всяко мнение е правилно.
— В който ти не вярваш?
— Не и в този конкретен случай. Виждаш ли… Това е все едно аз съм готвач, а ти хапваш в моя ресторант и ми обясняваш колко е вкусна храната. Но аз знам, че съм се изпикал в нея, преди да я сервирам. Така че в такъв случай твоето мнение си е правилно, но…
Ани сбърчи гнусливо нос и се изсмя.
— Но показва липса на вкус?
— Именно.
— Значи Тъкър Кроу смята, че почитателите му не могат да различат пикня, когато им я сервират.
Тъкмо това смяташе Тъкър Кроу по време на онова турне. Той не понасяше собствената си музика, но също така презираше всички, които я харесваха. Това беше една от причините да се откаже, без да му мисли.
— Нали знаеш, че и лошите хора могат да правят велико изкуство? — попита Ани.
— Естествено. Някои от хората, на чието изкуство се възхищавам най-силно, са пълни задници.
— И Дикенс не се е отнасял много добре с жена си.
— Но Дикенс не е написал мемоари, озаглавени „Отнасях се добре с жена ми“.
— Ти не си записал албум, озаглавен „Джули Бийти притежава дълбока душевност и аз не съм забременил нито една друга жена, докато съм бил с нея“. Няма значение как е създаден албумът. Ти смяташ, че всичко е случайност. Но независимо дали ти харесва, музиката, вдъхновена от Джули, е прекрасна.
Той вдигна ръце в престорен жест на отчаяние и се засмя.
— Е? — каза Ани.
— Не мога да повярвам, че след всичко, което ти казах, си говорим за това колко съм велик.
— Не си говорим за това. Ти просто бъркаш двата въпроса. Ти не си велик. Ти си безпринципен, лекомислен, ленив… пръдльо.
— Мерси.
— Поне си бил такъв. Но ние говорим за това колко велик е албумът.
Той се усмихна.
— Окей. Комплиментът се приема, макар с недоверие. Обидата — също. Трябва да призная, че досега никой не ме беше наричал пръдльо. Хареса ми.