— Можеш да признаеш само, че не си чул досега някой да те нарича пръдльо. Убедена съм, че се е случвало. Не четеш ли в интернет? Всъщност, разбира се, че четеш. Нали така се запознахме.
Тя се запъна. Личеше, че иска да каже още нещо, но се въздържа.
— Продължи.
— И аз трябва да призная нещо. И то е почти толкова лошо, колкото твоето.
— Добре.
— Сещаш ли се за човека, който написа първата статия на онзи уебсайт? Където си прочел и моята статия?
— Дънкан някой си. Като си говорим за пръдльовци.
Ани го погледна и вдигна ръце към устата си. Той за малко да се притесни, че е казал нещо нередно, когато забеляза, че очите й проблясват дяволито.
— Какво?
— Тъкър Кроу знае кой е Дънкан и го нарича пръдльо. Не мога да ти опиша колко странно е това.
— Познаваш ли този тип?
— Той е… Тази къща беше негова до преди няколко седмици.
Тъкър зяпна.
— Значи той е човекът, по когото си изгубила всички тези години?
— Той. Затова съм слушала музиката ти толкова много. Затова чух „Джулиет гола“. Затова пуснах статия в уебсайта.
— И… Мамка му. Той още ли живее в този град?
— На няколко минути пеш оттук.
— Господи.
— Това притеснява ли те?
— Това е просто… От всички кръчми във всички градове по целия свят аз попаднах в неговата. Не мога да повярвам.
— Не съвсем. Защото ако не беше той, ние нямаше да се познаваме. Искам да се запознаете.
— Не.
— Защо?
— Защото: а) той е шибан идиот, б) може да го убия и в) ако не го убия, той ще умре от вълнение.
— в) е напълно реална възможност.
— Защо трябва да се запознавам с него?
— Защото, каквото и да си мислиш, той не е глупав. Поне що се отнася до изкуството. А ти си единственият жив творец, когото той цени.
— Единственият жив творец? Господи. Мога да ти направя списък от сто човека, които са по-велики от мен ей така, както си седя.
— Работата не е в това дали са по-велики, Тъкър. Ти му говориш на език, който разбира. Просто се включваш в неговата сложна система. Не знам защо е така, но е така.
— Значи не се налага да се запознаваме. Вече сме си говорили.
— Както решиш. Всичко е много странно. Той ми изневери, а връзката с него ми струва страшно скъпо. Но ти си тук и да не му кажа би било… Като предателство отвъд всякакви граници.
— Кажи му, когато си замина.
Изпиха си чая и Ани намери завивки и възглавници за дивана. Джаксън вече спеше в стаята за гости. Тъкър почти бе изгубил спора за това кой да спи в нейното легло.
— Благодаря ти, Ани — каза той. — Честно. — И я целуна по бузата.
— Хубаво е някой да остане да спи в дома ти — каза тя. — Не се е случвало, откакто Дънкан се махна.
— А, да. Благодаря ти и за това. — Той я целуна по другата буза и се качи горе.
Въпреки предупрежденията на Ани неделната сутрин се оказа ясна, слънчева и студена, но трезвата преценка на Тъкър беше, че градът не изглежда много по-добре — без евтините неонови светлини на нощта мястото изглеждаше похабено като четирийсетгодишна проститутка без грим. След закуска тръгнаха на дълга разходка покрай брега по посока на музея, който Ани искаше да им покаже, и по пътя спряха в един магазин, където бонбоните са в буркани и трябва да си поръчаш четвърт фунт от това, което искаш. Джаксън си купи малко розови бонбони с форма на скариди.
Малко по-късно, докато се разхождаха по плажа и учеха Джаксън да прави „жабки“ по вълните, Ани каза:
— Охо.
Някакъв дундест мъж на средна възраст тичаше към тях, зачервен и потен въпреки хладното време. Щом забеляза Ани, той спря:
— Здрасти — каза.
— Здравей, Дънкан. Не знаех, че бягаш за здраве.
— И аз. Отскоро. Малко промених начина на живот.
Тъкър знаеше достатъчно за взаимоотношенията между двамата, за да почувства, че тази размяна на реплики тегне от скрит смисъл, но лицето на Ани не издаваше нищо. Четиримата останаха така за известно време. Ани изглежда обмисляше как да подходи, но Дънкан се изпъна тържествено, подавайки ръка.
— Приятно ми е — каза Дънкан. — Дънкан Томсън.
— И на мен — каза Тъкър. — Тъкър Кроу. — За първи път името му прозвуча с такава тежест.
Дънкан пусна ръката на Тъкър като опарен и погледна презрително Ани:
— Много тъпо — каза й той и си тръгна бегом.