— Отврат — каза Джаксън, когато му показа окото.
Ани оцени реакцията му, но в действителност окото не те гледаше така, както двете с Роз се надяваха, най-вече защото вече не приличаше много на око. Бяха решили да го включат в изложбата по-скоро заради нещата, които окото показва за хората в Гулнес, отколкото за нещата, които показва за акулите, но нямаха намерение да излагат съображенията си пред гражданите на Гулнес.
Но Тъкър хареса плаката на Тери от концерта на „Стоунс“, а също и снимката с четиримата на излет край морето.
— Защо ли ме натъжава така? — каза той. — Въпреки че са щастливи. Разбира се, те са вече стари или умрели, но има и нещо друго.
— Аз реагирах точно по същия начин. Може би е заради това, че свободното им време е толкова скъпо. В сравнение с тях ние разполагаме с много повече време, в което правим много повече неща. Когато я видях за първи път, тъкмо се връщах от обиколка на Щатите и… — тя млъкна.
— Какво?
— О — каза тя. — Още нещо, което не знаеш.
— Какво е то?
— Моята американска екскурзия?
— Не — каза Тъкър. — Но все пак се познаваме отскоро. Сигурно има доста екскурзии, за които още не знам.
— Но тази трябваше да бъде част от изповедите.
— Защо?
— Посетихме Боузмън, Монтана. Както и някакво студио в Мемфис, което вече го няма. И Бъркли. И тоалетната на „Питс клъб“ в Минеаполис…
— По дяволите, Ани.
— Съжалявам.
— Защо отиде с него?
— Стори ми се нелош начин да опозная Америка. Беше готино.
— Ходихте до Сан Франциско, за да висите пред къщата на Джули Бийти?
— А, не. Тук съм чиста. Оставих го да свърши тази работа сам. Аз бях в Сан Франциско, за да мина по „Голдън гейт“ и на шопинг.
— Значи този тип Дънкан… си е направо воайор.
— Предполагам.
За миг Ани усети, че я парва завист. Не че някога е искала Дънкан да я дебне по същия начин. Не искаше да го засече как се крие зад живия плет на къщата й или се навежда зад рафтовете на супермаркета, докато пазарува. Но щеше да се зарадва, ако той демонстрираше същия глад към нейната личност, както към личността на Тъкър. Тя едва сега си даде сметка, че мъжът, с когото разговаряше, всъщност й беше много по-сериозен съперник от всяка жена.
Дънкан си наля чаша портокалов сок и седна.
— Джина.
— Да, мили.
Тя седеше до кухненската маса, пиеше кафе и четеше списание „Гардиън“.
— Според теб каква е вероятността Тъкър Кроу да е в Гулнес?
Тя го погледна.
— Самият Тъкър Кроу?
— Да.
— В този Гулнес?
— Да.
— Бих казала, че вероятността клони към нула. Защо? Да не си го видял?
— Ани така каза.
— Ани каза, че си го видял?
— Да.
— Е, без да знам защо го е казала, бих предположила, че те занася.
— И аз така мисля.
— Но защо ти го е казала? Това е много странно. И доста злобно, като знае твоя… интерес.
— Тичах си по плажа, когато я видях с някакъв културен на вид чичо и едно малко момче. Спрях и се представих на мъжа, а той каза, че е Тъкър Кроу.
— Сигурно си останал като гръмнат.
— Просто не мога да разбера защо го е накарала да каже това нещо, все пак не е много остроумно. След това й се обадих от спалнята, преди да си взема душ, и тя продължава да държи на историята.
— Той приличаше ли на Тъкър Кроу?
— Не. Изобщо.
Погледите им се насочиха към камината и снимката, която Дънкан бе донесъл със себе си: Тъкър на сцената, може би в клуб „Ботъм лайн“, някъде в края на седемдесетте. Дънкан изпита нов пристъп на паника, подобен на онзи, който бе изпитал предната вечер, докато с Джина си говореха за „Джулиет“. Човекът, с когото се запозна на плажа, не беше човекът, изпял „Фермерът Джон“ в някакъв клуб преди няколко седмици, това беше сигурно. И човекът от плажа със сигурност не беше човекът от известната снимка на Нийл Ричи — дивакът, който замахва към камерата. Въпросът, който не даваше мира на Дънкан сега, бе дали младият мъж от камината можеше да бъде откаченият тип със сплъстена коса, който бе нападнал Ричи. Те изобщо не си приличаха. Очите им бяха различни, носовете им бяха различни, цветът на косите им беше различен. Досега нито за миг не се бе усъмнил в познанията на кроулозите, бе възприел случката на Нийл Ричи като исторически факт. Само дето — пристъпите на паника се усилваха — Нийл Ричи беше идиот. Дънкан не го познаваше лично, но неговото невежество, неговата грубост и неговото самомнение бяха всеизвестни. Преди няколко години Дънкан получи един имейл от него, който издаваше агресивност и неуравновесеност. Нийл Ричи беше човек, пропътувал Бог знае колко мили, за да наруши правото на личен живот на един отдавна оттеглил се музикант, който не желае да го безпокоят. Това, както и да го погледне човек, не е нормално поведение. И въпреки това Дънкан, изглежда, беше по-склонен да вярва на него, отколкото на Ани и на приятния възпитан мъж на плажа. Ако извадеше от уравнението двете снимки на фермера Джон и сложеше очила на изпълнителя от „Ботъм лайн“, посребреше и подстрижеше косата му…