— Господи — каза Дънкан.
— Какво?
— Не виждам защо този човек би се представил като Тъкър Кроу, ако наистина не е той.
— Сериозно?
— Ани не е злобен човек. А и човекът на плажа имаше някаква прилика с тази снимка, само дето беше остарял.
— А тя каза ли как са се запознали?
— Каза, че той й написал имейл. Абсолютно неочаквано. След като пуснала в уебсайта нейната статия за „Голата“.
— Ако това е истина — каза Джина сериозно, — сигурно ти иде да се обесиш.
За щастие Дънкан не беше физически способен да пробяга улиците на Гулнес два пъти за по-малко от час, затова се задоволи с бърз ход със спорадични почивки. Освен това му беше нужно да помисли — имаше доста въпроси, на които му беше нужно да си отговори.
Дънкан не беше склонен към разкаяние, поне до неотдавна. През последните няколко седмици обаче се улови да съжалява за много от решенията си. Беше се оказал импулсивен, невъздържан и неразумен. Беше сбъркал в много неща и се ненавиждаше за това. А най-много бе сбъркал, изглежда, по отношение на „Джулиет гола“. Какво си въобразяваше? Как можеше да реагира така? След още пет прослушвания песните започнаха да му омръзват, а след още десет не желаеше да чуе албума повече. Тавата бе не само слаба и недоизпипана, но започна да хвърля сянка върху съвършенството на „Джулиет“ — та кой иска да разглежда ръждивите чаркове на едно произведение на изкуството? Това може да е интересно за изследователите, какъвто е той. Но откъде му хрумна, че акустичната версия е по-добра от оригинала? Имаше едно обяснение — той получи достъп до „Голата“ преди колегите си и да напише, че албумът е досаден и безсмислен, означаваше да се лиши от предимството си. А той смяташе, че изкуството понякога дава на човека предимство. Неговото предимство обаче му излезе твърде скъпо. Той бе получил валута, но обменният курс се бе оказал мизерен. Защо просто не свали тъпата статия? Той се обърна, но отново се завъртя и продължи напред. Щеше да свърши тази работа после.
Всичко се бе струпало на главата му, а сега и това! Ако наистина Тъкър Кроу се намираше в Гулнес — отседнал в старата му къща, — това беше допълнителна причина, да оплаква отслабналата си способност да разсъждава трезво. Ако не се бе ядосал така на безразличието на Ани, можеше да не се разделят и да се срещнат с Тъкър заедно. Ако бе написал ревю като това на Ани, Тъкър може би щеше да пише на него. Беше непоносимо.
Цял живот беше внимавал и в единствения случай, в които бе зарязал всякаква предпазливост, се случи това. (Да не говорим за Джина, която беше допълнителна линия в целия сюжет. Джина беше в метафоричен смисъл „Голата“ и нейната буквална голота единствено подчертаваше дълбочината на метафората. И в това бе скочил твърде бързо.)
През по-голямата част от съзнателния си живот той бе мечтал да се срещне с Тъкър Кроу или поне да бъде на едно и също място с него и ето че се намираше на крачка от сбъдването на тази своя мечта. Това го плашеше. Ако Тъкър беше прочел текста на Ани, значи най-вероятно беше прочел и неговия и най-вероятно го беше намразил — и текста, и неговия автор. Тъкър Кроу знае кой съм и ме мрази, помисли си Дънкан. Възможно ли е? Със сигурност поне е почувствал страстната възхита от албума. Нали? Или и това му се е сторило отвратително. Май щеше да е най-добре да се окаже, че Ани действително му играе някакъв злобен, детински номер. Той отново се обърна към квартирата на Джина, разколебан.