— Това, което ще кажа, сигурно ще ти прозвучи глупаво и ненужно — каза Дънкан. — Но аз не съм единственият човек, който смята, че си гений. И макар да ни мислиш за… смотаняци, това не означава, че преценките ни са толкова лоши. Ние четем, гледаме филми, размишляваме и… Аз се изложих сериозно с глупавата си статия за „Голата“, която беше написана в погрешен момент и с погрешни мотиви. Но оригиналният албум… Не знам дали дори ти си даваш сметка за неговата наситеност. Все още намирам нови неща в него след всичкото това време. Нямам претенцията да разбирам какво точно означават тези песни за тебе, но изразните средства, алюзиите, музикалните препратки… Това е, което го прави изкуство. За мен. И… добре, добре, само още нещо. Мисля, че някои талантливи хора не ценят таланта си, защото им идва лесно, а хората не ценят нещата, които им идват лесно. Но за мен този албум означава повече от всички, които съм чул. Така че благодаря ти. А сега трябва да си вървя. Но не можех да не ти кажа тези неща.
Докато ставаше от масата, телефонът на Ани звънна. Тя вдигна и после протегна слушалката към Тъкър. Отначало Тъкър не я забеляза. Той продължаваше да зяпа в Дънкан, сякаш казаното от него висеше, написано в балон, излизащ от устата му, и можеше да бъде препрочетено. Тъкър искаше да го препрочете.
— Тъкър.
— Да.
— Грейс — каза тя.
— Ехей — каза Тъкър, — Грейси.
През по-голямата част от последните двайсет години Тъкър гледаше на Грейс като на ключ към много неща. Тя беше причината да спре да работи — всеки път, когато вдигнеше капака, за да надникне в себе си, трябваше набързо да го захлупи отново. Тя беше свободната стая, която никога не почистваш, имейлът, на който никога не отговаряш, заемът, който никога не връщаш, симптомът, за който никога не казваш на доктора. Само дето, и това беше най-лошото, тя не беше нито имейл, нито обрив, а негова дъщеря.
— Грейс? Момент.
Докато се придвижваше с телефона от кухнята към дневната, той осъзна, че това странно морско градче е идеално за помирението, с което да се сложи край на цялата тази жалка история. Не можеше да помоли Ани да подслони още един член на семейството, но тя можеше да отседне някъде в хотел за ден-два. Спомни си мрачния кей, който бяха видели сутринта. Представи си как седят, провесили крака над морето, и си говорят и говорят.
— Тъкър?
Обръщението „тате“ е нещо, което човек може да извоюва само като изпълнява тази функция. Може би така щеше да свърши разговорът им на кея — тя щеше да го нарече „тате“ и той щеше да си поплаче.
— Да. Извинявай, исках да пренеса телефона на по-спокойно място.
— Къде си?
— В един чудноват градец на източния бряг на Англия, на име Гулнес. Страхотен. Ще ти хареса. Мизерен, но по някакъв начин готин.
— Ха. Добре. Знаеш ли, че дойдох от Франция, за да те видя в болницата?
Тя имаше гласа на майка си. Или по-скоро, и това беше по-лошо — имаше темперамента на майка си. Той долавяше у нея същия стремеж да търси най-доброто у него и у всеки човек, същата благосклонна усмивка. Нито Грейс, нито Лиза му помагаха особено — и двете бяха непоносимо търпеливи, благосклонни и прощаващи. Как да се оправиш с такива хора? Предпочиташе ледения сарказъм, с който бе свикнал и който можеше да пренебрегне.
— Да, Грейс, чух, че ще идваш.
— Тогава защо избяга?
— Не бягах от теб.
Не можеше да си позволи много лъжи, ако наистина искаше да постигне искреност и помирение, но една-две малки лъжи, разумно подхвърлени в началото, можеха да улеснят нещата.
— Не исках да те видя заедно с другите.
— Хм. Неуместно ли ще е да отбележа, че повечето от другите са ти деца?
— Повечето. Но не всички. Имаше и една-две бивши съпруги. Те ме притесняват. А аз и без това не се чувствах много добре…
— Е, ти си знаеш какво ти идва в повече.
— Мислех си защо не вземеш да дойдеш тук — каза Тъкър. — Тогава двамата с теб ще можем…
В главата му заприиждаха ужасни думи и изрази: „малко време заедно“, „сдобрим“, „връзка“, „реванширам“, никоя от които не можеше да използва.
— Какво ще можем, Тъкър?
— Ще можем да похапнем нещо.
— Да похапнем нещо?