— Ами да. И да поговорим, мисля.
— Хм.
— Какво ще кажеш? Искаш ли да разбера кога има влакове?
— Мисля, че… Мисля, че не искам.
— О.
Не можеше да повярва. Не срещаше никаква отзивчивост.
— Не исках да идвам и в Лондон да те видя. Не виждах… Не виждах никакъв смисъл.
— Лизи го измисли.
— Имам предвид изобщо да се виждаме където и да е. Не искам да правя фасони, Тъкър. Ти си интересен и талантлив човек и аз много обичах да чета статии за теб. Мама пазеше цяла купчина такива материали. Но ние нямаме много общо, нали така?
— Не… в последно време.
Смехът на Грейс прозвуча приятно.
— В последните двайсет и две години.
Нима беше вече на двайсет и две?
— Освен това съм убедена, че моето съществуване създава известни неудобства. Слушала съм този албум. Там няма нищо за мен. Или за Лиза.
— Това беше много отдавна.
— Така е. Много отдавна ти избра изкуството пред… пред мен.
— Не, Грейси, аз…
— И го разбирам. Наистина. По-рано не можех. Но аз харесвам хората на изкуството. Разбирам цялата работа. Така че за какво съм ти сега? Предполагам, че можем да проведем някакъв болезнен разговор в това забравено от Бога градче на края на света. Но друго не можем, права ли съм? Освен ако не искаш да признаеш, че си лицемер. А аз не искам да правиш това. Едва ли имаш кой знае какво в живота си, за да се откажеш и от „Джулиет“.
Такава проницателност тя не можеше да е наследила от Лиза. Това бе негова заслуга.
Той се върна в кухнята и подаде телефона на Ани.
— Как мина?
Той поклати глава.
— Съжалявам.
— Няма нищо. Отдавна съм прецакал тази връзка. Гледах прекалено много дневни предавания по телевизията.
Дънкан се суетеше с обличането на палтото в желанието си да зърне, ако може, още нещо през вероятно последните си две минути с Тъкър.
— Можеш да не си тръгваш — каза Тъкър уморено. Дънкан го погледна недоверчиво като деветокласник, когото най-красивото момиче в класа още не е разкарало.
— Сериозно?
— Сериозно. Аз… Това, което каза, беше много силно. Благодаря ти. Искрено.
Най-хубавото момиче в класа вече си събуваше гащите и… Всъщност тази аналогия беше много странна. Странна и смущаващо себична, ако човек се замислеше внимателно.
— Ако искаш да поговорим за музиката ми, с удоволствие ще се отзова. Виждам, че си сериозен.
Какво толкова? Защо беше прекарал половината си живот в криене от хора като Дънкан? Колко такива имаше все още? Една шепа, разпръснати из целия свят. Шибаният интернет беше виновен за това, че ги бе събрал на едно място и ги бе направил да изглеждат подозрителни. Шибаният интернет беше виновен за това, че го бе поставил в центъра на някаква негова параноична вселена.
— Много съжалявам, че се изпиках в тоалетната на Джули Бийти — каза Дънкан.
— Мисля, че не ми пука чак толкова, колкото го изкарах. Между нас казано, истината е следната. В определени кръгове Джули Бийти се радва на незалязващата и неопетнена слава на огнена муза. От днешна гледна точка тя е просто една празноглава хубавелка. Ако някой й пикае в тоалетната от време на време, така й се пада.
Двете най-важни части в живота на мъжа са семейството и работата и Тъкър много дълго се бе окайвал и за двете. Вече нямаше какво да направи за някои фрагменти от семейството си. Никога нямаше да изглади нещата с Грейс, а отношенията му с Лизи щяха да варират от взаимно търпение до болезнени изблици от нейна страна. Големите момчета не го вълнуваха особено. Оставаше Джаксън, което се равняваше на 20 процента успеваемост в бащинството. Няма място, където си струва да те приемат с подобен успех от изпита.
Никога не бе помислял, че работата му може да се спаси или че той може да се спаси чрез работата си. Но онзи следобед, докато слушаше как един речовит, вманиачен мъж му обяснява отново и отново защо е гений, у него пламна надеждата, че в това може да има частица истина.
Глава 15
Общинският съветник Тери Джаксън дойде да хвърли едно око на музея и изглежда, остана доволен от видяното. Толкова доволен, че започна да се амбицира за откриването.
— Трябва да поканим някоя знаменитост за откриването.
— Познаваш ли някоя знаменитост? — попита Ани.
— Не. А ти?