— Какво? Искаш тя да дойде? Мисля, че вече изобщо няма полза, след като лекарите…
— Обади й се.
— Мога ли да знам какво става, Лили?
— Аз се ужасявам, идиот такъв! Джулия непрекъснато ни казваше истината, но аз бях много глупава и много горда, за да го призная. Тя е в смъртна опасност.
— За Бога, какво… — Магнус втренчи недоверчив поглед в нея. — Все пак няма да ми кажеш, че си започнала да вярваш на празните й приказки? Не ме ли убеждаваше само преди два дни, че това е просто въображение? Нали така ми каза?
— Да — призна тя. — Но се заблуждавах. Трябва да се опитаме да й спасим живота. Моля те, Магнус, обади й се. Искам да знам дали тя е в безопасност.
Магнус стана неохотно и отиде с тежки крачки до телефона. Набра номера на Джулия и дълго чака в тишината.
— Никакъв отговор — каза той. — Каква е цялата тази история, Лили? За какво се отнася?
— За отмъщение — каза тя. — За отмъщението на Оливия Ръдж.
Ето, каза си Джулия, слушайки варварския шум, който се качваше отдолу, това е отмъщението. Оливия мразеше да противоречат на плановете й, но Хедър бе сложила край на нейните замисли и проекти. Значи Хедър влизаше в нейното отмъщение, както и затворената в стаята си мисис Брейдън и всички членове на бандата й — с разрушено съществуване или изпратени в небитието, те не можеха да направят нищо, освен ако не преминат през жестоко разкаяние.
Тя е била подтикната да купи тази къща. Оливия я бе намерила — нея — единствената жена, която би могла да я върне на света.
Ако само Кейт не бе се опитала да глътне онова парче месо… и ако тя и Магнус бяха изчакали линейката… Джулия имаше впечатлението, че вече не лежеше на леглото си, а беше провесена над остри скали, назъбени от бурята. Кожата й гореше като че ли имаше температура. Представи си, че държи Кейт в ръцете си. Но Кейт беше в онази тясна, дълбока дупка, в малката кутия на дъното на дупката. В онова нещастно гробище на Хемпстед. Искаше да вдигне Кейт оттам. Да я отнесе със себе си далеч над морето и над скалите.
Тогава видя Кейт и Кейт й обърна гръб. Това беше картината, която видя точно преди мисис Флъд да свърши сеанса. Аз съм отговорна, помисли си Джулия, но не знаеше какво точно има предвид.
Една черна птица мина съвсем близо до главата на Марк и му пошушна съобщение, както би направила с някоя друга птица. Беше само една дума, може би Накратко, или Свободен, или Живея. Видя как птицата изчезна в светлата зона над върховете на дърветата, където небето беше необикновено розово. Долната част на памукоподобните облаци, току-що спрели да ръсят лек дъждец, сякаш откриваше нажежения цвят, покриващ горните им части. Търнър би могъл да нарисува това, каза си Марк, насълзен. Наболата брада го бодеше. Птиците му говореха. Той се разхождаше под облаците на Търнър. От последната си медитация чувстваше почти свръхизобилие от щастие — беше успял да стигне до екстаз. Цветовете на тревата и на дърветата връхлитаха върху него като крясъците, усилени от високоговорител — толкова различни нюанси на зелено! За първи път виждаше толкова оттенъци — техните трептения ту се смесваха, ту се отделяха от общата картина или се стопяваха в пространството. Цветовете бяха изумително щедри.
Джулия беше окървавила чаршафите му. Това изглежда също беше знак на благоволение. Кръв след като се бяха любили. Чувстваше Джулия като своя половинка, като че ли споделяха едни и същи крайници или едно и също сърце. Тя беше извадила обувките от шкафа и знаеше с колко любов той ги беше откраднал от градината й, където ги беше намерил една сутрин. Тогава беше усетил неудържимата нужда да отиде да види къщата й, да я обиколи и дори отмалял, погали грапавите тухли. Даже главоболието му с нищо не бе намалило радостта му. Джулия бе напуснала Магнус, тя щеше да бъде негова.
Джулия беше негова. Минаваше през Холанд парк, потънал в опиянението си, почти сам по пътеките си, и сърцето му беше изпълнено с радост от тази увереност. Той беше проникнал дълбоко в нея, познаваше костите и, сухожилията й. Джулия беше цялата видение и светлина. А също едно създание от кръв, жарава от кръв. Живея! му каза птицата. Да върви към Джулия означаваше да върви към блаженството. Чиста и ненаситна радост го потопи в опиянение. Тя го чакаше, царствена. Живея! Той залиташе под събраното на куп толкова щастие.
Едно момиче, което вървеше бавно пред него, свали чадъра си с толкова грациозен жест, че той изхълца. Позна врата и тила й, черната й коса падаше върху коженото яке. Марк измина бързо разстоянието, което го отделяше от младата жена и, усмихнат, хвана ръката й. Когато тя се обърна към него изненадана и малко уплашена, той целуна познатата уста и почувства душата му да се разтваря във вик на щастие.