Напъха се в тръбата, като внимаваше да не удря болното си рамо, и запълзя напред, докато не стигна коляно, което завиваше през покрива. Вътрешността на вентилационната тръба беше покрита с дебел слой прах, който се понасяше около него при всяко движение и го караше да киха толкова силно, че си удряше главата в горната част. От отвора, който беше изрязал, влизаше толкова светлина, колкото да види, че тръбата се спуска на около метър и двайсет и след това прави друг деветдесетградусов завой.
Той се измъкна заднишком от нея и се обърна с краката напред. Когато стигна до коляното, се извъртя по корем и се промъкна през завоя, докато рамото му виеше от болки. Опипа с пръстите на краката, докато не докосна дъното на тръбата, и след това премести изцяло тежестта си. Металът пукаше и дрънчеше под него.
Минута по-късно Хуан лежеше изтегнат в една по-долна част от тръбата, усмихна се, когато в далечината пред себе си видя светлина. Оттласкваше се с крака, докато не се озова над вентилационна розетка на тавана, която беше достатъчно широка, за да се промъкне спокойно през нея. Беше предполагал, че ще трябва отново да си пробива път с ножа, за да излезе от системата, но вместо това с пета изби решетката, промъкна се през отвора и се пусна да падне в работническа каюта. Помещението имаше един илюминатор, който гледаше към океана, и метална рамка на легло, но без матрак. Каквито и други неща да бе имало някога тук, бяха отдавна изнесени.
Излезе в коридора пред каютата и докато викаше името на Линда, претърси трийсет напълно еднакви помещения. В средата на сградата имаше голямо пространство, което вероятно е било нещо като всекидневна за забавления или съвещателна зала. Сега вътре нямаше нищо, освен голи стени, балатум по пода, и флуоресцентни тръби, монтирани на тавана.
Стълбището към долния етаж беше тъмно като в рог. Кабрило извади халогенно фенерче-химикалка от джоба, завъртя задния край и освети стълбите с тънък лъч светлина.
— Линда — провикна се той, когато излезе от стълбищната шахта. Гласът му прокънтя и му отвърна ехо, сякаш беше влязъл в някакво огромно пространство. Във въздуха се усещаха следи от озон. Миришеше на стара електроника и горели кабели.
Можеше да каже веднага, че помещението е било значително променено. Окаченият таван, както и всички разделителни стени бяха премахнати. Прозорците бяха затъмнени и допълнителни сребристи вентилационни тръби изкачваха друго стълбище и се извиваха по пода. Обаче онова, което привлече вниманието на Кабрило, беше добавеното. Покрай стените се издигаха стелажи с тясно разположени лавици, на които имаше мощни на вид компютри, всички свързани с огромен паралелен процесор. Тук сигурно имаше десет хиляди машини, които са работили като един компютър. Количеството операции, които са могли да извършват едновременно, беше направо смайващо. То сигурно можеше да съперничи и на най-големите университети или на НАСА. Допълнителните вентилационни тръби бяха нужни, за да отвеждат топлината от помещението, натрупвана при едновременната работа на толкова машини.
Той претърси навсякъде колкото можеше по-бързо, надявайки се напразно, че Линда е тук, а след това се спусна на долния етаж, където откри същото. Хиляди компютри стояха безмълвни на своите лавици, дебели кабели за данни свързваха машините една с друга.
Зачуди се за какво му е бил на Кроасар този смайващ капацитет за обработка на данни. По някакъв начин трябва да бе свързан с онова, което първият екип беше задигнал от будисткия храм в Мианмар, а той неволно му го беше дал. Но не можеше да си представи как.
Кабрило отново претърси помещението, но не намери Линда Рос.
Не можеше да търпи мисълта, че тя вероятно е на някой от най-долните етажи под главната палуба на платформата. Това сигурно беше пространство, подобно на заешки лабиринт, пълно с тесни помещения, коридори, складове — щяха да му трябват часове да ги претърси. Дори не искаше и да си помисли, че може да са я скрили в някой от краката на платформата или в огромните понтони. Той освети циферблата на часовника си и с учудване установи, че е прекарал вече цял час на Джей-61. Също така беше забелязал, че за това време кренът на платформата се беше увеличил. Все още беше здраво закрепена към „Херкулес“, но колко още?
Следващото ниво беше приземният етаж на жилищния блок. Първата му работа беше да отключи и отвори една от вратите, които водеха към пасажа, който се извисяваше на гледащата към океана страна. Свежият въздух помогна да се разпръсне вонята на озон. Отдели малко време, за да провери какво става с Макс. Хенли още не беше успял да намери начин да влезе в кораба. Обясни му, че Адамс ще използва лебедката на хеликоптера, за да го измъкне от капана, в който се бе озовал.