Полетя надолу по метални стъпала, взимайки по две наведнъж, подпирайки болната си ръка със здравата в опит да намали сътресенията. Тук, толкова дълбоко във вътрешността на платформата, той се озова в индустриална гора от скоби, метални прегради и дебели греди. Подът беше от гол метал, покрит с тънък слой разлят суров петрол, който се беше втвърдил до консистенцията на катран. Беше едновременно хлъзгав и лепкав.
— Линда? — изрева Хуан и в тишината, която последва заглъхващото ехо, му се стори, че чу нещо. Извика отново името й, този път още по-високо.
Там!
Беше приглушен и неясен, но определено чу отговор. Той се втурна по посока на женските викове за помощ. В далечния край на това място имаше затворено помещение без прозорци. Под долния край на вратата, като мярка за допълнителна безопасност, беше напъхан клин, макар да бе заключена отвън.
— Линда?
— Ти ли си наистина?
— Галахад идва да те спаси — отговори той и седна на пода, за да избие клина с изкуствения крак.
— Слава богу — въздъхна Линда. — Трябва да ни измъкнеш от тук.
— Да ни измъкнеш? — попита Хуан между ритниците.
— Солей Кроасар е затворена тук от седмици.
Въпреки че работеше усилено, за да ги освободи, мозъкът му включи на пълни обороти. Нямаше логична причина Ролан Кроасар да затвори дъщеря си и след това да се опита да я убие. Тя е тук като заложница и като такава — средство за натиск да направи нещо по чужда заповед. Смит? Не му приличаше на такъв. Той беше изпълнител, а не мозък. Значи някой напълно неизвестен. Бяха прекарали безброй часове в ровене из живота на Кроасар, но не намериха никакви следи за неговите цели, защото те просто не са били негови. Някой друг зад сцената дърпаше конците, а те нямаха представа кой е той. Ако целта беше измъкването на тайнствения предмет от храма в джунглата, най-вероятно Кроасар вече беше мъртъв, оставяйки Корпорацията на сухо.
Най-накрая клинът изскочи и отлетя встрани. Кабрило стана и отвори рязко вратата. Линда Рос се хвърли към него, без да обръща внимание на увисналата му в превръзката ръка. Тя го прегърна силно, а за него преживяването беше едновременно радостно и болезнено.
Зад Линда стоеше друга жена, която на слабата светлина от фенерчето и след толкова дни на лишения все още беше удивително красива. Гарвановочерната й коса беше вързана на конска опашка, откривайки големи кафяви очи.
— Госпожице Кроасар, аз съм Хуан Кабрило.
— И без да се представяш, щях да те разпозная по описанията на Линда.
Акцентът й беше много секси.
— Трябва бързо да се махнем от тук.
С Кабрило начело поеха обратно през подобната на лабиринт петролна платформа. Хуан се движеше на автопилот, доверявайки се на паметта си да намери най-прекия път навън и свободата, докато друга част от съзнанието му се тревожеше за самоличността на човека зад Джон Смит. По-късно щеше да сондира Солей за информация. Може би имаше представа какво става, но Засега Кабрило разглеждаше проблема само на основа на фактите, които му бяха известни.
Сега, когато наближиха главната палуба, той опита дали радиостанцията работи.
— Макс, чуваш ли ме?
Сред пукота на статичното електричество чу:
— … от там.
— Макс?
— … от там.
— Почти се измъкнахме.
Докато бързаха нагоре по последното рамо на стълбите, връзката се подобри.
— Хуан, Гомес те чака на хеликоптерната площадка, но разполагаш с по-малко от минута. Повече не можем да го задържим.
— Макс, слушай внимателно. Сложи въоръжен пазач при Мак Ди Лоулес. Ако се опита да стигне до телефон или радиостанция — застреляйте го.
— Какво? Защо? — направо щеше да се задави от изненада Хенли.
— Когато се видим, ще ти обясня. Действай.
Последните стъпала бяха толкова наклонени — все едно тичаха из атракцион — и когато най-сетне изскочиха от вратата към крилата на мостика, прострели се над морето, тримата се блъснаха в релинга, защото не можаха да се справят с наклона. Докато тичаха по мостика с наклон двайсет градуса, а палубата на „Орегон“ беше на трийсет метра под тях, осъзнаха, че прогнозираната от Макс минута е твърде оптимистична оценка. Разполагаха само със секунди, преди платформата да се обърне.
Гомес Адамс държеше хеликоптера на площадката — едната ска докосваше металната решетка, а другата висеше във въздуха. Той държеше машината водоравна — просто платформата беше наклонена. От едната страна върховете на перките минаваха опасно близо до палубата.