— Както и да е, при прецизността, с която работи компютърът, удар от космически лъч може да разстрои катастрофално работата му, затова трябва да го скрият. Това е. Нямам представа защо са избрали солната мина. Ако космическата радиация е заплаха, човек би си, помислил, че ще заровят компютъра дълбоко под най-плътните скали, които могат да намерят. Най-добрата теория, която двамата с Ерик можахме да измислим, е, че може би в солта има някакъв друг минерал, вероятно предпазващ от определени космически лъчи, които биха причинили най-големи вреди.
— Добре, благодарности — вметна Хуан и прекъсна връзката, преди Марк отново да се разприказва.
— Съжалявам, че попитах — неловко вметна Линк.
— Слушайте, защо не се заемем отново с това, когато имаме нещо по-конкретно, върху което да работим? В момента разполагаме с добър общ поглед, но за да подготвим план за атаката, ни трябват подробности.
Събралите се около конферентната маса закимаха в съгласие и срещата завърши.
Дребосъка пристигна едва след вечеря с чертежите на Филип Мърсър. По-голямата част от екипажа се мотаеше в каюткомпанията. Някои отпиваха от чашите с бренди, други гризкаха сирена след вечерята. Кабрило, който се беше хранил в компанията на Солей, реши, че тук не е лошо място да хвърлят поглед върху плановете, и нареди да завъртят реостатите на ярко осветление. Клубната атмосфера, която цареше в каюткомпанията, донякъде се изгуби под ярката халогенна светлина.
Хуан си свали сакото и разхлаби връзката. Започна да си играе с капачката на писалката „Монблан“, докато чакаше.
— Здрасти, банда! — подвикна добродушно Дребосъка, когато влезе в каюткомпанията. Той не беше постоянно присъствие на борда на „Орегон“, затова беше посрещнат най-радушно. Едрият пилот никога не беше изглеждал толкова смачкан. Русата му коса стърчеше на всички страни, а по бялата му униформа нямаше нито едно неомачкано място. В ръцете си носеше жълт тефтер и една-единствена роза.
Той мина през помещението, здрависвайки се и потупвайки гърбове, докато не стигна при председателя.
— Тадададааа — поклони се тържествено и остави тефтера на масата. След това подаде розата на Солей. — Мърсър ви поздравява.
Младата жена се усмихна.
Кабрило завъртя тефтера така, че да може да го вижда. Мърсър беше написал няколко страници описание на рудника и на условията под земята. Обясняваше подробно как през годините миньорите стигнали под дъното на реката и че отказвали да работят в по-ниските галерии. Ролан Кроасар купил рудника по време на както си мислел той, редовен синдикален спор. След като прочел първия доклад, който не харесал, наел Мърсър и накрая още един специалист. Едва тогава разбрал, че са го излъгали.
За първи път посетил мястото в деня, когато Мърсър му предал своя доклад. Солей била дошла с него, за да се позабавлява.
Било възможно да се контролира просмукването на водата, обаче Мърсър изчислил, че продължаващите взривове дълбоко в галериите ще предизвикат рухването на скалната тапа, която държи реката извън рудника. Наводняването би станало катастрофално бързо.
Между всички технически подробности имаше едно съкровище, което Мърсър не бил показал на Кроасар и се съмняваше, че много от работилите там си го спомнят.
— Ето причината — избъбри Хуан, когато го прочете.
— Какво имаш предвид? — попита Макс. За разлика от Хуан, който се бе облякъл официално за вечеря, той беше по джинси и карирана риза в каубойски стил със седефени копчета.
— Една от галериите в горната част на рудника пресича късче история.
— Я отново?
— Миньорите са проникнали в стар тунел, който някога е бил част от линията „Мажино“. Мърсър пише, че го били запушили, но той свалил преградата и го проучил.
След Първата световна война французите я издигат като последна линия за защита на родината. Построяват една почти непрекъсната стена от подземни бункери и фортове по протежение на границата с Германия и тук-там по границата с Италия. Фортовете имали бронирани куполи, които излизали от земята като гъби и от тях изригвал оръдеен и минохвъргачен огън. Много от постройките били свързани, така че войниците да бъдат прехвърляни от едно място на друго с подземни железници. Други били толкова големи, че биха могли да минат за подземни градове.
Германците не позволяват на французите да използват гигантоманските си укрепления. Когато през 1940 година нахлуват във Франция, заобикалят през Белгия и Холандия и се изливат на места, където отбраната е най-слаба.