Спомни си, че Мак Ди Лоулес също беше пленен, и можеше само да се моли Линда и Смит да са успели да се измъкнат. Ако се бяха изплъзнали от засадата, той беше уверен, че ще се срещнат с „Орегон“. Щом веднъж успеят да се спуснат достатъчно надолу по течението на реката с НМТК, Гомес Адамс щеше да ги измъкне с хеликоптера.
Постоянното пулсиране на болката в главата му не спираше. От нея малко му се гадеше, което означаваше, че вероятно има мозъчно сътресение. Макар да бе почти напълно уверен, че е сам в нещо като килия, не посмя да помръдне глава. В помещението можеше да има скрити камери или еднопосочно огледало за наблюдение. Размърда се малко, като човек в безсъзнание, който се намества. Краката и китките му бяха вързани за масата с метални белезници. Когато установи това, отново застина неподвижен.
Не беше в състояние да издържи разпит. Ако ги бяха довели в столицата Янгон, най-вероятно се намираше в затвора „Инсейн“. Макар да напомняше английската дума за лудница, това беше може би най-бруталният затвор на света — най-дълбоката от черните дупки, от които бягството е невъзможно, а оцеляването — много трудно.
В него държаха приблизително десет хиляди затворници, макар да е бил построен за наполовина по-малко. Мнозина от тях бяха политически активисти и свещеници, които се бяха изказвали против режима. Останалите бяха криминални престъпници от всякакъв вид. Болести като маларията и дизентерията бяха нещо обикновено. Плъховете бяха повече от затворниците и пазачите заедно. А разказите за мъченията бяха в основата на кошмарите, които измъчваха хората. Кабрило знаеше, че обичат да използват гумени маркучи, пълни с пясък, и обучени да нападат хора кучета, за да карат затворниците да пълзят на четири крака по алея с чакъл, сякаш са болиди от Формула 1.
Единствената му надежда беше, че в бедрото му има вграден чип за проследяване и че Макс и целият екип вече работят, за да го измъкнат.
Направо от нищото върху челюстта му се стовари юмрук и за малко да я извади.
Би могъл да се закълне, че в помещението нямаше друг човек, освен него. Този тип имаше търпението на котка. Нямаше смисъл да се преструва повече. Хуан отвори очи. Мъжът, който го беше ударил, носеше зелена военна униформа. Не можа да определи какъв чин има, но изпита леко удовлетворение, щом видя, че онзи масажира десния си юмрук. Главата му обаче кънтеше като бита за литургия камбана.
— Име? — излая военният.
Хуан видя още двама пазачи, които бяха влезли през желязна врата. Единият застана близо до нея, а другият зае позиция до маса, покрита с парче плат. По формите, които се виждаха под плата, беше ясно какво лежи на масата.
Когато не каза името си достатъчно бързо, първият разпитващ измъкна парче обикновен градински маркуч изпод колана си. По начина, по който увисна, Хуан можа да прецени, че палката е тежка. Онзи стовари с плясък маркуча върху стомаха му. Независимо колко здраво бе стегнал мускулите си Кабрило, маркучът сякаш потъна чак до гръбначния му стълб.
— Как се казваш?
— Джон Смит — отговори Хуан, всмуквайки въздух между зъбите си.
— За кого работиш?
Когато не отговори достатъчно бързо, маркучът отново изплющя по корема му.
— За кого? ЦРУ, ООН?
— За никого. Работя за своя сметка.
Маркучът отново изплющя, този път по слабините на Кабрило. Това беше прекалено. Той завъртя глава и повърна от болката.
Обади се култивиран глас със следи от британски акцент:
— По акцента ви мога да определя, че сте американец.
Невидимият с британския акцент стоеше някъде близо до горния край на масата, за която Кабрило беше вързан. Чу го да пали цигара и след миг облак дим се понесе над лицето му. Мъжът се раздвижи, така че Кабрило можа да го види. Беше бирманец като останалите. Хуан реши, че е на четирийсет и няколко години. Лицето му беше ореховокафяво с бръчки около очите и устата. Носеше кепе с козирка, но Хуан видя, че косата му е гарвановочерна. В този офицер нямаше нищо особено зловещо, но Кабрило почувства как хлад преминава по гръбнака му.