Болката беше по-силна от всяка друга, която беше изпитал досега. А всичко беше траяло не повече от трийсет секунди.
Тежестта върху лицето му ставаше все по-ужасна. Главата му беше готова да се пръсне. Искаше му се това да се случи. Гърлото му рефлексивно преглъщаше и той се задави отново, когато по дихателната му тръба се стече вода.
Чу възбудени гласове, които говореха на непознат за него език, и се запита дали вече не го викат ангелите?
В този момент хавлията беше свалена от лицето му, а масата наклонена така, че главата му да се извиси над краката. От носа и устата му изтече водата, повдигна му се болезнено, но вече можеше да диша. И макар че белите му дробове още пареха, а въздухът имаше вкус на смърт, това бе най-сладкият дъх, който някога беше поемал.
Дадоха му по-малко от минута да си почине, преди масата отново да се наклони назад и да притиснат подгизналата хавлия върху лицето му. Водата отново потече, литър след литър, тонове, цели приливни вълни. Този път успя да издишва само няколко секунди, преди водата да напълни главата му. Синусите му се изпълниха до края на ноздрите. Тогава започнаха агонията и паниката, а мозъкът му крещеше да стори нещо — да се бие, да направи усилие, за да се освободи.
Кабрило пренебрегна жалните викове на собственото си съзнание и понесе малтретирането, без да трепне и с мускул. Защото знаеше, че не се дави, че мъжете ще му дадат да вдиша и че той има контрол над онова, което прави неговото тяло, а не инстинктите или подсъзнанието. Интелектът беше този, който управлява действията му. Той лежеше спокойно и неподвижно като човек, който си подремва следобед.
По едно време един от пазачите беше изпратен да донесе още една четирилитрова кофа вода. Давиха Хуан общо петнайсет пъти, а след това му позволяваха да диша. Всеки път войниците очакваха той да се огъне и да моли за милост и всеки път той лежеше, възстановявайки дишането си, и ги дразнеше, защото им кимваше да го направят отново. По време на последния сеанс го заливаха толкова дълго, че изгуби съзнание и се наложи да го освободят от белезниците, за да изкарат водата от тялото му и да го свестят с няколко плесници.
— Очевидно — отбеляза разпитващият, докато Хуан дишаше тежко и издухваше вода от синусите си, — не желаете да ми кажете онова, което искам да знам.
Кабрило го стрелна с поглед.
— Както вече ви казах, дойдох тук заради минералните води.
Вдигнаха го от масата и го повлякоха към килия в дъното на гол коридор. Помещението беше невероятно топло и вътре въздухът не помръдваше. Захвърлиха Хуан на голия бетонен под, вратата се блъсна и бравата изщрака. Осветлението се състоеше от крушка с телена мрежа високо на едната стена, нечиста кофа и няколко стиски мръсна слама на циментовия под. Другарят му по килия беше най-съсухрената хлебарка, която някога беше виждал.
— Е, приятелю, тебе за какво са те вкарали? — попита той насекомото. В отговор то му помаха с антенните си.
Най-накрая можеше да прегледа тила си и остана удивен, че черепът му не е строшен. Прорезната рана сигурно беше кървяла, но заливането с вода я бе промило и почистило. Още усещаше сътресението, но въпреки това можеше да мисли ясно и паметта му не беше пострадала. Май това беше лекарски мит, разбира се, стига човек да няма симптоми на мозъчно увреждане — че хората със сътресение трябва да стоят будни. Обаче с тези пламнали дробове и болки по цялото тяло сънят едва ли щеше да го споходи. Откри, че най-удобната поза беше по гръб и с прехвърлена през гърдите наранена ръка.
Замисли се за престрелката в джунглата, анализирайки всяка секунда, както при атентата в Сингапур. Видя Линда на едно коляно зад каменната колона, дребното й тяло разтърсвано при всеки изстрел, който произвежда. Видя гърба на Мак Ди, който тичаше пред него, спомняйки си, че веднъж кракът му едва не се подхлъзна от главното въже. Ето го и Смит, който стига твърда земя и веднага се хвърля зад другата колона, която служеше за котва на въжето. Хуан си спомни, че отново погледна към краката си, опитвайки се да не спира поглед в буйната река на почти трийсет метра под него.
След това вдигна поглед, видя Смит да открива огън и след това въжето пред Мак Ди да се разпада. Прекарваше сцената отново и отново през главата си, както ченгетата правят със записите на охранителните камери. Съсредоточи се върху автомата на Смит, когато започна да плюе куршуми в режим автоматична стрелба. Целеше се във войниците отвъд реката — беше сигурен в това.