Тогава кой беше изстрелял куршумите, които прекъснаха главното въже? Не е възможно да е бил някой от хората на скалата зад него. Те бяха потърсили укритие твърде назад от края на площадката, за да имат нужния ъгъл да стрелят по увисналото като дъга въже. Двамата войници, които паднаха в пролома, когато то се скъса, не биха могли да го направят.
Ясно видя Линда да стреля, но образът на Смит беше някак си замъглен в паметта му.
Хуан обвини за това главоболието си. Обикновено можеше да си спомни всяка подробност и нюанс — но не и сега. Между другото, хлад пропълзяваше от цимента в костите му. Изправи се и почувства такова замайване, че се наложи да се подпре с ръка на стената. Без изкуствения крак нямаше какво да прави. Изчака, докато замайването премина, но не се довери напълно на чувството си за равновесие, за да се разскача из килията на един крак. На шега я измери, като използва, че е висок точно метър и осемдесет и три. Размерите й бяха три и шейсет и шест на три и шейсет и шест. Пресметна останалото наум. В такъв случай диагоналът щеше да бъде малко по-малко от пет и осемнайсет. Той провери сметките си с високата обувка, защото знаеше, че е дълга точно трийсет и три сантиметра. Бяха съвсем точни.
— Значи мозъкът още работи — обърна се той към хлебарката, която се катереше по стръковете слама. — Добре, помисли малко! Какво ме притеснява?
Имаше нещо в този разрушен лагер. Изпита пак същото объркване, че има един предмет, чието място не е там. Не! Не беше не на място, а липсваше! Имаше неща, които една жена, излязла на лагер за повече от месец, щеше да вземе със себе си, а това бяха вещи, които мъжете не биха имали абсолютно никаква причина да задигнат. Изпразнената раница на Солей Кроасар беше в палатката. Нямаше нито крем за лице, нито червило, нито каквито и да е дамски принадлежности.
Дали тялото, което успя наполовина да извади, изобщо беше женско? Не беше видял лицето, но ръстът и цветът на косата бяха като тези на Солей. Трябва да е била швейцарката. И каквито и женски глезотии да е опаковала за Мианмар — те трябваше да бъдат в кожената чанта, която извади и хвърли на Смит. Беше напоена с вода, така че не можа да прецени действителната й тежест, а от там и съдържанието, но сигурно беше така. Тя и нейният другар — Пол Бисонет (я гледай, паметта му изобщо не е толкова зле), изглежда бяха чули или видели наближаващия армейски патрул. Тя е грабнала най-нужните вещи и заедно са се втурнали в джунглата и накрая са стигнали до полуразрушения будитски храм.
Хм, защо тогава не е доволен? Ако беше видял лицето на трупа, нямаше да има никакви съмнения — но не беше. Можеше да я разпознае с положителност, а сега оставаше известно съмнение — нещо, което мразеше както в професионално, така и в лично отношение. Разбира се, сега имаше да се тревожи за по-важни неща от миналото.
Въпреки здравия разум Кабрило се надяваше бирманските им пленители да оставят Мак Ди на мира. От неговата и на Лоулес възраст ставаше очевидно, че той е старшият, така че трябваше да съсредоточат цялото си внимание върху него. Обаче не вярваше, че ще стане така. Имаше известна представа какъв е Лоулес.
Беше корав и изобретателен, но притежаваше ли куража да изтърпи това, през което мина Хуан, и да не се огъне? Кабрило не знаеше това за себе си, така че нямаше представа дали момчето може да го понесе.
Накрая си помисли: какво значение всъщност има, ако Мак Ди се пречупи? Да не би да знае кой знае какво? Името на клиента и задачата да намерят дъщеря му, която обикаля из бирманските джунгли. „Орегон“? Знаеше името на кораба, но нямаше представа за неговите истински възможности. Самоличността на Хуан? Че на кого му пука? Беше напуснал ЦРУ преди толкова време, че вече не можеше да бъде смятан за разузнавателен актив на организацията.
Не, каза си той, Мак Ди може да изпее и майчиното си мляко, но това нищо няма да промени. Сега започна да се надява, че Лоулес ще види нещата по същия начин и ще си спести излишните болки.
Когато изтощението започна да замъглява болката и Хуан взе да се унася, той заподозря, че Мак Ди сигурно ще мълчи докрай, за да се покаже достоен да се присъедини към Корпорацията.
Когато се събуди изведнъж, Кабрило нямаше представа колко време е минало, защото откакто го бяха подложили на заливането с вода, часовника му го нямаше. Беше потънал в пот и дишаше тежко.
— Кучи син — каза той на глас.
Беше си спомнил насън — ясно видя как Джон Смит стреля по въжето. Нарочно го беше прекъснал. Ярост се разля по вените на Хуан.