Смит ги беше натопил. Не. Ролан Кроасар ги беше натопил. Тялото в реката не е било женско, а на строен мъж. А в чантата не е имало женски принадлежности. Било е нещо, което бяха отмъкнали от храма, нещо, скрито под подиума, където някога е стояла статуята на Буда. А Хуан го беше дал на Смит просто ей така.
Никога не е ставало дума за спасяването на някаква дъщеря. Кроасар е изпратил свой екип в джунглата, който не е успял да измъкне някакъв предмет, затова беше наел Корпорацията — да довърши тяхната задача.
— Боже, какъв съм идиот!
Тогава насред гневния изблик му хрумна, че Линда Рос е със Смит и няма представа, че плановете му са съвсем различни от онези, които й бяха известни.
Дали сега, когато вече бе получил това, което иска, няма просто да я убие? Този въпрос се запечата в главата на Хуан. Логиката му нашепваше, че няма. За Смит щеше да е по-лесно, ако тя обясни на Макс и останалите какво се е случило с Мак Ди и него. А щом се озовеше обратно на борда на „Орегон“, само трябваше да изчака, докато му организират транспорт обратно в цивилизацията.
Хуан изпита огромно облекчение. Логиката сочеше, че с Линда всичко ще бъде наред. Обаче предателството на Кроасар и Смит му вдигна кръвното до тавана. Как не беше забелязал? Замисли се за миналото, опита се да се сети за признаци и следи. Записът, който Кроасар уж бе получил от дъщеря си, трябва да е бил подправен. Бяха успели да му придадат нужния оттенък на тайнственост и отчаяние, за да събудят интереса на Кабрило. Беше желал тази задача, защото имаше уплашена млада жена — госпожица в опасност, изруга се с горчивина за своето глупаво кавалерство — която трябваше да бъде спасена.
Кроасар го беше изиграл като пълен глупак. Сега Кабрило погледна на самоубийствения атентат в хотела с други очи, но не можа да открие нищо, с което би могъл да бъде от полза за основния план на швейцарския финансист. Нападението не беше лъжливо. Тези мъже искаха да убият колкото може повече хора. Това, че двамата с Макс бяха оцелели, беше чист късмет.
Нямаше начин Кроасар да стои зад атентата. Поне в това беше сигурен.
Не можеше да си спомни кога за последен път го бяха преметнали. Не можеше да си спомни и последния път, когато някой го е заблудил, блъфирайки на покер. Винаги се беше гордял, че знае всички възможни ходове, че мисли три стъпки напред и че е неизменно нащрек с хората, с които си има работа.
Как не го беше разбрал?
Този въпрос се въртеше в главата му като безконечен запис. Нямаше отговор. Марк и Ерик бяха проверили Кроасар. Мъжът беше просто бизнесмен. Тогава каква игра играеше? Защо бяха тези хитрини? Изплува и друг въпрос, на който не можеше да даде отговор: какво беше онова нещо в торбата, за което си е заслужавало да бъдат изпратени първите двама изследователи и да се излеят милиони на Корпорацията, щом те са изчезнали от хоризонта?
Кабрило облегна гръб в циментовата стена на килията, докато си блъскаше главата върху всичко това.
12.
За изненада на Смит жената не се впусна да спори, когато, след като въжето се скъса, й каза, че трябва да се скрият в джунглата. Преди да хукнат да се скрият в гората, останаха достатъчно, за да видят как бирманските войници изтеглят новите си пленници.
Сега, когато моста го нямаше, войниците не биха могли да ги последват поне докато не намереха място, където да приземят хеликоптера си. Дотогава Смит и Линда щяха да имат достатъчна преднина, за да не могат да ги заловят. Но за да се застраховат, в случай че бирманците имат толкова опитен следотърсач като Лоулес, те се погрижиха да замитат следите си.
След час енергичен ход, през който изминаха разстоянието, което бяха преодолели сутринта, Смит разреши пет минути почивка. Другарката му дори не се бе задъхала. Той самият се тръшна на земята, дишайки тежко. Като фон се чуваха неспирното жужене на насекомите и виковете на птиците. Линда клекна до него с мрачно изражение. Без съмнение в мислите си беше при техните пленени другари.
Тя започна да бърше очите си и обърна гръб на Смит. Той точно това и чакаше. Тихичко извади пистолета си и опря цевта в тила й.
— Остави автомата внимателно на земята — нареди й.
Линда си пое въздух през зъби и замръзна на мястото си. Автоматът лежеше напряко на коленете й.
Тя бавно го сложи на земята до себе си. Смит усили натиска с дулото на пистолета, докато се протягаше, за да дръпне оръжието извън нейния обсег.
— А сега извади пистолета. С два пръста!