Смит изключи сателитния телефон и го прибра в раницата си. Отново погледна към Линда. Тя беше вторачила в него очи като лазери. Той се ухили подигравателно. Гневът й въобще не му действаше.
— Ставай.
Линда продължаваше да го зяпа предизвикателно.
— Току-що ми казаха да те оставя жива — каза той, — но това не е заповед. Няма защо да се тревожа дали ще я изпълня. Или ще станеш, или ще те застрелям и ще оставя трупа ти за храна на лешоядите.
Предизвикателността й продължи още миг или два. Той видя ясно момента, в който тя реши, че няма избор. Огънят остана в очите й, но раменете й леко се превиха, а тялото й се освободи от напрежението. Стана на крака. Тръгнаха обратно към манастира. Линда вървеше отпред, а Смит толкова близо зад нея, че тя не можеше да опита каквото и да било.
Хуан отбеляза отминалото време с двойното опустошително въздействие на глада и жаждата. Чувстваше глада като тъпа болка, с която можеше да се справи. Обаче жаждата го подлудяваше. Беше се опитал с блъскане по вратата да привлече нечие внимание, но в себе си знаеше, че не са го забравили. Чрез преднамерените лишения се опитваха да го пречупят частица по частица.
Чувстваше езика си като изсъхнало парче месо, което някой е забил в устата му. Беше престанал и да се поти, затова чувстваше кожата си суха и трошлива. Независимо колко се опитваше да не мисли за това, главата му беше наводнена от картини на вода — чаши с вода, езера, безкрайни океани. Това беше най-лошата разновидност на мъченията. Оставяха на мозъка му да го предаде така, както го бяха сторили Кроасар и Смит. Осъзна, че заливането с вода е било само лудория — начин да се позабавляват. Ако беше сработило — прекрасно. Ако не, вторият етап от неговия разпит вече е бил измислен.
Това бе техният изпитан, работещ начин за пречупване на затворници и той беше сигурен, че рядко ги е подвеждал.
Внезапно резето на вратата се отвори с металическо скърцане и пантите заскърцаха като стиропор по стъкло. На прага стояха двама пазачи. Не бяха въоръжени, като се изключат каучуковите палки, пъхнати под коланите. Те влязоха с маршова стъпка и вдигнаха Кабрило от пода. Обикновено бирманците не са едри люде и двамата тъмничари не правеха изключение. В изтощеното си състояние и само с един крак, той се оказа непосилно бреме за тях и те залитнаха под тежестта му.
Повлякоха го надолу по коридора към помещението, в което го бяха заливали с вода. Ужасът, който изпита, притисна сърцето му като товар камъни.
Но те подминаха вратата и продължиха надолу по коридора към друга стая за разпити. Тя беше куб от бетон с маса и два стола вътре. Единият беше завинтен за пода, а на другия седеше разпитващият с култивирания глас. На масата стоеше гарафа с вода, чиито стени бяха запотени, и празна чаша.
— Аха — поздрави го разпитващият с донякъде сърдечна и отчасти коварна усмивка. — Господин Смит, много мило, че приехте поканата ми.
Още използват, тази фамилия, каза си Хуан. Или не са измъчвали Мак Ди, или не са успели да го пречупят. А може би този тип беше достатъчно умен да не разкрива какво е научил от другия затворник.
Тръшнаха го на стола и той напрегна всички сили да седи изправен и да не впие поглед в запотената гарафа. Устата му беше прекалено суха, за да говори.
— Позволете да ви се представя — започна разпитващият и наля вода в чашата така, че кубчетата лед звъннаха в стъклото. — Аз съм полковник Сое Тан. В случай че сте се чудили къде сте: от два и половина дни сте наш гост в „Инсейн“.
Той остави чашата пред Кабрило, който остана да седи неподвижен като статуя.
— Вземете — окуражи го Тан. — Няма да си разваля мнението за вас.
С пресметната преднамереност Хуан взе чашата и отпи умерена глътка. След това остави чашата на масата — не беше изпил повече от една четвърт.
— Господин Смит, удивявам се на вашата сила. Вие сте един от най-дисциплинираните люде, които съм срещал. Повечето хора вече щяха да са изпили чашата и довършили гарафата. Разбира се, коликите, които съпътстват подобна глупава грешка, са не по-малко неприятни от първоначалната жажда.
Хуан не отговори.
— Преди нашето време заедно да изтече — Тан погледна черния хронограф във военен стил, който Кабрило бе избрал за мисията, но сега беше на неговата ръка, — което ще стане след около половин час, се питах дали няма да ми кажете истинското си име?
Кабрило отпи още веднъж бавно от водата. Тялото му копнееше за нея, но той се насили да я върне отново на масата. Прочисти гърлото си и когато заговори, от устата му се чу сгорещено хъхрене.