— Няма майтап. Наистина се казвам Джон Смит.
Насилената култивираност на Тан се изпари на мига и той стовари юмрук върху дланта, която Хуан бе положил на масата. Силата му не беше достатъчна, за да му счупи кост. Кабрило забеляза, че по лицето на Тан се мярна самодоволен израз. Реагирайки така, той всъщност подсказваше на Хуан, че знае истината. Мак Ди се беше пречупил.
— Хуан Кабрило — култивираността отново бликаше от тона на Тан, — председател на Корпорацията. Впрочем доста нелепо име. Базата ви е в стар товарен кораб на име „Орегон“. От изгрев нашият флот и авиацията търсят кораба. Имат заповед да го потопят без предупреждение. Това получих от сключената сделка: да накажа вашите хора за пресичането на нашата граница.
— Сделката? — полюбопитства Хуан.
— О, май трябваше да започна с това, че щом съобщихме на нашите приятели от север вашата самоличност — нали разбирате, ние споделяме с тях всичко, защото толкова силно подкрепят нашето правителство, те много се заинтересуваха относно залавянето ви.
Кабрило знаеше, че Тан говори за Китай, най-големия търговски партньор и единствения съюзник на военната диктатура в района.
— Те много искат да поговорят с вас. И с вашия сънародник, младия Лоулес, но останах с впечатлението, че генерал Янг най-много държи на вас. Изглежда преди сте били служител на ЦРУ, затова вероятно имате информация за някои шпионски афери, станали преди години.
По време на работата си в агенцията Хуан никога не беше работил в Китай и не можеше да си представи защо някакъв китайски генерал ще мисли, че знае нещо. Не разбираше и защо името му събужда такъв интерес — нали отдавна е вън от играта.
Тан продължи:
— Макар никога да не съм работил под прякото ръководство на генерала, трябва да ви кажа, че славата му го предхожда. През идните месеци ще си спомняте с носталгия времето, което прекарахме заедно, и ще съжалявате горчиво, че не сте останали под моите внимателни и нежни грижи.
В този момент на Хуан му хрумна нещо. Чипът за проследяване все още беше в бедрото му, така че екипът му щеше да знае къде се намира. Но да го измъкнат от Китай щеше да е почти невъзможно. Ръката му леко потрепери, когато отново вдигна чашата. Тан я допълни с вода.
— Е, вече не си толкова велеречив, председателю, а? — закачи го Тан. — И още не искаш да си кажеш?
На вратата се почука. Тан кимна и пазачът, застанал до нея, я отвори. Влезе китаец на средна възраст във военна униформа, украсена с акселбанти, и извита нагоре по съветски фуражка, здраво нахлупена върху прошарената коса. Лицето му беше покрито с дълбоки бръчки като на човек, който е прекарал по-голямата част от времето си на открито, а не в кабинет, местейки листове от единия в другия край на бюрото. Следваше го висока жена, също във военна униформа. Тя беше на около трийсет, с дълга права черна коса и очила с костени рамки, а бретонът скриваше челото й.
Тан скочи на крака и протегна ръка. Двамата с генерала заговориха на китайски. Янг не представи придружителката си и дори не погледна към Кабрило. Хуан продължи да отпива вода, надявайки се, че тя ще му даде сили за онова, което китаецът е намислил за него. Огледа генерала по-внимателно. У него имаше нещо познато, макар да беше уверен, че никога не го е виждал. Може би е видял снимката му по време на някой инструктаж. Но не беше сигурен.
— Стани — заповяда Тан на английски.
Кабрило престана да рови из мозъка си и изпълни заповедта, опитвайки се да запази равновесие на единствения си крак. Един от пазачите го хвана под мишниците и изви ръцете му назад, за да му сложи пластмасови белезници. Пластмасата се вряза дълбоко в плътта, но Кабрило бе успял да задържи китките си леко раздалечени, така че щом пазачът отстъпи назад, ръцете му не бяха толкова стегнато вързани. Това беше стар номер, който, макар и рядко, му беше помагал да се освободи от белезници или поне да ги направи малко по-удобни.
Минута по-късно между двама пазачи се появи и Мак Ди. Те трябваше да го крепят на крака. Униформата му висеше по тялото на парцали, а лицето му бе покрито с пресни синини, които скриваха старите, нанесени му от талибаните. Главата му се люшкаше като на пиян и ако не бяха тъмничарите, щеше да рухне на земята. От устата му се стичаше слюнка. Янг едва удостои Лоулес с поглед, но неговата придружителка ахна при вида му и едва успя да си наложи да не протегне съчувствено ръце към него.