Образуваха тъжна къса процесия. Мак Ди беше почти в безсъзнание, а Хуан трябваше да бъде носен, защото нямаше сили да подскача. Охраната му го държеше под мишниците и му помагаше да прави дълги крачки със здравия си крак.
Излязоха в склад с голяма товарна рампа и военен гараж. Слънцето нахлуваше през големите плъзгащи се врати и принуди Хуан да присвие очи. Въздухът вонеше на дизел и гниеща храна. Под зорките погледи на пазачи затворниците разтоварваха чували с ориз от камион китайско производство с открита платформа и с най-изтърканите гуми, които Кабрило някога беше виждал. Шофьорът седеше в кабината и пушеше. Друг камион се товареше с произведени в затворническите градини храни.
Пред високите повече от човешки бой врати беше паркиран бял микробус без задни прозорци. Задните врати бяха отворени и се виждаше товарен отсек, отделен от кабината с метална решетка. Двамата затворници бяха напъхани там. Главата на Мак Ди се удари с тъп шум в пода, а той легна неподвижен. Нищо не можеше да направи.
С още белезници вързаха двамата мъже за метални уши, заварени за пода. Това не беше затворническа камионетка, а обикновен бус, но на задните врати отвътре нямаше дръжки и така беше не по-малко сигурен от бронирана кола. Вратите се затвориха с такава безвъзвратност, че Хуан я усети в мозъка на костите си. Това нямаше да свърши добре.
Минаха още няколко минути. Лесно можеше да си представи Тан и генерала да си разменят рецепти за мъчения подобно на домакини преди празник. Макар че предните прозорци бяха отворени, товарният отсек на буса се нагря като фурна за хляб.
Янг най-сетне се откъсна от Тан и се настани зад волана, а сдържаната му помощничка седна до него. Те не си продумаха, докато генералът палеше двигателя и включваше на скорост. Малко въздух влезе в товарния отсек, докато пътуваха през района на затвора към главния вход. От мястото си на пода Хуан не виждаше нищо друго, освен небето, но си спомни, че затворът „Инсейн“ е огромен комплекс в северната част на Янгон. Бил е построен около централна сграда като спиците на колело. Също така си спомни, че на семействата на неполитическите затворници е разрешено да носят храна и да я предават през оградата и че без нея мнозина просто биха умрели от глад.
Ако, както се твърдеше, обществата се измерват по състоянието на своите затвори, Мианмар се намираше на дъното на тази класация.
Микробусът спря пред контролния пост на главния вход. Пазачите провериха долната част на шасито и отвориха задните врати. Единият посочи първо Хуан, после Мак Ди. След това погледна в затворническата книга, преброи ги отново и накрая кимна. Вратите отново се затвориха.
Бяха на една пряка от затвора, когато Хуан реши да се опита да заговори генерала, но в този момент неговата помощничка отвори решетката, която ги затваряше в товарния отсек. Жената си беше свалила очилата.
Хуан зяпна насреща й, неспособен да повярва на онова, което вижда. Тя пропълзя през тесния отвор в товарната част, носейки в ръка малка черна чанта.
— Как? — дрезгаво попита той.
Формата на очите й бе променена с латексови ивици, а косата й беше боядисана и удължена с кичури. Въпреки това главният лекар на „Орегон“ д-р Джулия Хъксли го дари с най-топлата усмивка, която беше виждал. Тогава му хрумна защо генералът му се беше сторил познат. Под неговата външност се криеше Еди Сенг, също силно гримиран, за да изглежда по-стар.
— Еди и аз бяхме наблизо — пошегува се Джулия, бързо сряза пластмасовите белезници със скалпел от медицинската си чанта и започна да преглежда Мак Ди Лоулес.
— Не бъди самонадеяна — предупреди я Сенг от шофьорското място. — Току-що се разминахме с кортеж, който пътува към затвора, и ако не се лъжа, на задната седалка във втория автомобил седеше истинският генерал Янг. Още не сме вън от опасност.
— Какво? — извика Кабрило. — Китайците наистина ме издирват? За какво?
Сенг го погледна през рамо.
— Случило се е преди да вляза в Корпорацията, но не потопи ли ти един от техните разрушители клас „Луху“?
— „Ненго“ — спомни си Хуан. — Това беше първият път, когато работихме със сегашния директор на Националната подводна и морска агенция Дърк Пит.
Той се настани на мястото на Хъкс в кабината на буса. На таблото лежеше еднолитрова бутилка вода. Взе я и изпи повече от една трета от нея, преди да завие отново капачката. Искаше му се още, но спазмите бяха действителна опасност. Гледан от превозното средство, Янгон приличаше на всеки друг мегаполис. Въздухът беше задушлив от смога и вонята на оловни бензини, изгаряни в двигатели без катализатори. Тази част от града беше по-бедна от останалите. Пътят представляваше ивица ронещ се асфалт. Вместо бордюри по краищата му се точеха открити канавки. Едноетажните къщи сякаш се подпираха една друга, а полуголите деца наблюдаваха движението с празни очи. Крастави кучета се криеха в тесните улички и търсеха отпадъци, до които децата още не се бяха докопали. Клаксони ехтяха на всяко кръстовище, обикновено без видима причина. В далечината Кабрило видя няколко високи сгради, но те бяха безлични като съветската архитектура от 70-те години на миналия век. От време на време се виждаха следи от ориенталския характер на града — пагода или будистки храм, но като се изключат те, Янгон не се различаваше по нищо от големите градове в страните от Третия свят.