— Къде е „Орегон“?
От дузината въпроси, които се блъскаха в съзнанието на Кабрило, този беше най-належащият.
— На трийсет километра югоизточно от нас.
— Имаш ли телефон или радиостанция? Трябва да кажа на Макс, че авиацията и военният флот го търсят.
Сенг извади преносима радиостанция от джоба си. Хуан се свърза с кораба и каза на дежурния офицер, както се оказа, това беше Хали Касим, за преследването й, че екипажът трябва да заеме бойните си постове. Когато председателят довършваше думите си, корабната сирена вече виеше.
Следващото, което направи, бе да се завърти на седалката си, за да може да гледа назад.
— Хъкс, как е той?
— Със сигурност има нараняване по главата — отговори тя с професионален тон. — Не мога да кажа колко е сериозно, докато не го качим в лазарета и не му направя ядрено-магнитен резонанс.
Както всичко останало на „Орегон“, нейното болнично отделение беше последна дума на техниката и спокойно можеше да мине за един от най-добрите травматични центрове на света.
— А ти как си? Някакви наранявания?
— Обезводняване и счупена ключица. Имах и сътресение, но се разнесе.
— След малко ще те прегледам.
— Оправи Мак Ди, аз съм добре — обърна се Кабрило напред.
— Добре, какво се случи?
— О, първо, Ролан Кроасар ни измами. Не зная каква е играта му, но неговият човек Смит е причина аз и Мак Ди да бъдем пленени.
— Разбрахме, че нещо става, когато чиповете ви за проследяване с Линда показаха, че напускате джунглата с над сто и шейсет километра в час. Предположихме, че е хеликоптер.
— Да, стар Ми-8. Я чакай, Линда е била с нас? А къде е сега?
— Няколко часа след като кацнахте, тя замина за летището и излетя в посока Бруней. Сигналът се заглуши, когато я преместиха някъде при крайбрежието. Предполагам, че са я закарали с хеликоптер на някой кораб.
— Бруней?
В това нямаше смисъл. Освен ако Кроасар нямаше някакви делови отношения там, което беше твърде възможно.
— Мърф и Стоуни са се заели с това и ще поровят по-дълбоко в миналото на Кроасар.
Кабрило попита:
— Как организирахте спасяването ни от „Инсейн“?
— Веднага щом сигналите ви започнаха да се движат, насочихме „Орегон“ на юг. Не можехме да се свържем с вас по телефона. Когато влязохме в обсега, започнахме да следим всички военни комуникации, особено съобщения и разговори, изходящи от затвора. Когато Сое Тан — между другото, той е директор на затвора — сключи сделката с генерал Янг, съзряхме нашата възможност. Номерът беше да го организираме във времето така, че да пристигнем тук преди него, но не много рано, за да не събудим подозрения.
— Трябва да поздравя Кевин и неговите магьосници. Гримът ви е поразителен!
— Не забравяй, че той за малко не получи „Оскар“ за грим. За него това беше проста работа. Каза, че истинското предизвикателство би било да превърне Линк в Янг.
— Как слязохте на брега?
— С „Либърти“.
Това беше една от двете спасителни лодки на „Орегон“. Подобно на кораба-майка и нейната сестра „Ор Дет“, тя беше нещо много повече, отколкото се виждаше на пръв поглед.
— Пристанахме през нощта и я вързахме от другата страна на реката, на кея на старата фабрика за риба.
Движението ставаше все по-натоварено, а клаксоните направо ги оглушаваха. Големи автобуси и малки триколки, претоварени с пътници и техните багажи, се бореха за един и същ участък от пътя с еднакво пренебрежение към останалите участници в движението. Беше пълна лудница. Не се виждаха пътни полицаи, но по тротоарите патрулираха много войници, въоръжени с АК-47, с авиаторски очила. Минувачите ги заобикаляха, както водата заобикаля скала — разделяйки и събирайки се след това отново, като внимаваха да не ги бутнат случайно.