На Кабрило те не се сториха особено нащрек. Излъчваха заплаха, но нямаха вид на войници, които търсят нещо определено. Това означаваше, че Тан не беше вдигнал тревога. Засега.
— Откъде взехте буса? — попита Хуан, когато се наложи да спрат зад някакъв стар камион, превозващ тикови трупи.
— Първата ни работа сутринта беше да го наемем от снабдителска фирма.
— Без проблеми?
— Срещу хилядата евро в брой, които му дадох, продавачът бе готов да убие майка си — отговори Еди. Подобно на Хуан, и той беше работил като дълбоко законспириран агент на ЦРУ. Това бе развило у него умение да се държи с хората така, че да му имат доверие, и той се оправяше така лесно в чужди държави, сякаш цял живот беше живял там.
Докато пътуваха, кварталите постепенно започнаха да се подобряват. Видяха магазини, в които се продаваше всичко под слънцето, и улични търговци, които продаваха останалото. Тук цареше по-силна търговска атмосфера и жизненост, но не се усещаше така мощно, както в другите азиатски градове. Оковите на военната диктатура пречеха на тази енергия да се разгърне. В движението цареше хаос не защото имаше прекалено много коли, а защото шофьорите не бързаха да стигнат до местоназначението си.
— Отляво! — подвикна Еди.
Хуан веднага разбра какво има предвид. По средата на тротоара на улица с магазини, които продаваха пиратски дискове и дивидита, стоеше войник, притиснал преносима радиостанция до ухото си. До него стоеше неговият партньор. Първият предаде информацията на втория и двамата веднага започнаха да обръщат по-голямо внимание на движението.
— Какво мислиш?
— Мисля — отговори Кабрило, — че нещата са се разсмърдели. Имаш ли оръжие?
— В жабката.
Хуан я отвори и извади отвътре един „Глок 21“ пригоден за стрелба с .45-и калибър. Големите куршуми можеха да повалят всичко по-малко от побеснял слон.
Двамата войници забелязаха големия бял микробус сред хаоса от автомобили, таксита, велосипеди и поведението им веднага се промени. Стиснаха оръжията си с ръце и телата им се напрегнаха. Закрачиха целеустремено към тях.
— Не ми се ще да убивам тези момчета — каза Хуан.
— Задръж.
Еди завъртя волана и натисна газта. Бронята на буса обърса задницата на някакъв малък, с никому неизвестна марка автомобил китайско производство. Гумите му се превъртяха върху асфалта, докато микробусът го изместваше.
Войниците се затичаха. Хуан показа главата си от прозореца и стреля над падащата косо предница. Беше се прицелил в пушещата скара на уличния търговец, който продаваше шишчета. Металната скара падна на земята в същия момент, в който войниците се хвърлиха на тротоара, за да се прикрият. Червени въглени се посипаха по улицата и достатъчно от тях паднаха върху униформените, така че за момента основната им грижа беше собствената им безопасност, а не микробусът.
Сенг най-сетне успя да избута колата и да си освободи пътя, което му позволи да качи буса на тротоара. Той залепи пръст на клаксона и продължи, без да намалява. Хората плонжираха на всички страни, а щандовете и стоките върху тях се сгромолясваха отгоре им. Еди завъртя волана и се шмугна в следващата пряка, където за щастие платното беше празно и той се върна на него.
— Разполагаме най-много с няколко секунди — каза той на Хуан, докато местеше очи от едното към другото странично огледало. — Някакви идеи?
— Да зарежем буса.
Изглежда Хъкс го чу, защото се обади изотзад:
— Не искам да движим много Мак Ди.
— Страхувам се, че нямаме друг избор. Градът гъмжи от войници, които ни търсят. Трябва ни друго превозно средство.
Еди вмъкна буса в паркинга на храм с позлатен връх. Сградата се издигаше повече от двайсет метра и въпреки смога върхът й все пак блестеше. Неколцина монаси в жълти роби метяха широките стълби към входа. Отстрани имаше редица паркирали триколки, известни като тук-тук, които човек можеше да наеме. Той спря микробуса до една от тях и слезе. В задвижваните с 50-кубиков двигател тук-тук можеха да се качат трима души, те бяха толкова незабележими, колкото жълтите манхатънски таксита.
Сенг извади ключовете от запалването и се приближи към най-близкия от мотористите. Преговорите се състояха от потракване на ключовете, сочене на микробуса и след това към триколката на човека. Това изглежда беше най-щастливият ден в живота му, защото мъжът закима бързо като метроном.