Докато траеше това, Хуан напъха пистолета под колана си и преди да слезе от буса, погледна дали тениската скрива ръкохватката на оръжието. Чуваше се воят на полицейски сирени. Забърза към задната част и отвори вратите. С помощта на Хъкс извади Мак Ди и го сложи на здравото си рамо. При всяко движение счупената ключица го пронизваше болезнено с безброй остриета. На колене пренесе младежа до триколката и внимателно го сложи на задната седалка. През цялото време Джулия подпираше главата му.
Тя седна от едната страна на Лоулес, Хуан от другата, а Сенг се настани зад кормилото. При първия ритник с механичния стартер двигателят изплю гъст облак отровен черен пушек, а на втория запали.
Зад тях се чу свирка. Един полицай на велосипед бързаше към тях, махайки с ръка, и надуваше с все сили свирката си.
Когато Еди натисна ръкохватката на съединителя, за да включи на скорост, полицаят заопипва кобура си. Тук-тук ускоряваше като скала, търкулната по надолнище. Ченгето беше на трийсетина метра от тях, когато малката трошка потегли и след секунди вече летеше с главоломна скорост.
Другите шофьори на триколки усетиха, че се задават неприятности, и се скриха зад цъфналите храсти, а мъжът, който се бе съгласил на изгодната размяна, започна да крещи на Еди да слиза от моторетката. След това се втурна успоредно с тях, като се опитваше да завърти кормилото. Сенг се пресегна, стисна лицето му и го блъсна. Онзи се препъна и рухна на земята, размахвайки ръце и крака. Полицаят продължаваше да приближава, но му беше трудно да извади оръжието си. Свиренето му беше станало пронизително и на пресекулки от физическите усилия.
Мъжът почти се беше изравнил с тях, когато изскочиха на улицата пред блестящия храм. Униформата му бе подгизнала от пот, но на лицето му беше изписана яростна решителност. Хуан можеше много лесно да го застреля, но човекът просто си вършеше работата. Затова реши да използва овехтелия чадър, който намери на пода, оставен там за удобство на пътниците, ако завали дъжд.
Грабна го и пъхна върха между спиците на предното колело на полицейския велосипед. В този момент ченгето най-после успя да извади един допотопен „Макаров“ от кобура. Чадърът се завъртя с колелото, докато не се блъсна в предната вилка. Велосипедът закова на място, а мъжът се преметна през кормилото и се стовари на асфалта. Претърколи се няколко пъти и остана да лежи неподвижно — замаян, но жив. Триколката продължи с рев нататък.
— Мисля, че се измъкнахме — обяви Еди след няколко минути.
— Да се надяваме — каза Хуан.
— Малко ми е мъчно за собственика на това тук-тук. Няма да му позволят да задържи буса, а сега изгуби и таксито си.
— Това само показва, че приказката е валидна навсякъде по света.
— Какво искаш да кажеш?
— Че ако нещо ти звучи прекалено хубаво, най-вероятно не е вярно — лицето на Кабрило стана сериозно. — Полицаят ще съобщи на останалите, че сега сме на тук-тук. Трима бели, които се возят из града с китаец шофьор сигурно не е нещо обичайно.
— Знам, но има много повече триколки, отколкото бели микробуси. Вземи.
На една от ръкохватките висеше островърха сламена шапка, която Еди му подаваше, за да я нахлупи.
Въпреки отклоненията Сенг изглежда знаеше пътя и скоро поеха по улица, която се простираше успоредно на реката. Накрая откриха кръстовището на две нива, което водеше към река Хлайнг и висящия мост над нея, и поеха по второто.
След като измина една трета от нагорнището към арката на висящия мост, триколката забави ход и започна да пълзи. Шофьорите от образувалата се отзад колона не сваляха ръце от клаксоните. Джулия скочи от задната седалка и започна да бута. Облекчената триколка ускори и скоро успяха да прехвърлят билото на моста и започнаха да се спускат от другата страна. Щом се освобождаваше място, колите ги надминаваха, а шофьорите ги зяпаха вторачено.
— Само още четири километра — успокои ги Еди.
Всички изпитаха известно облекчение, че вече се намират извън очертанията на града. От тази страна на реката нямаше задръствания и дори се виждаха някои открити полета. Те продължиха на юг, минавайки покрай мочурища от лявата им страна и индустриални сгради, които се издигаха покрай брега на реката отдясно. Някои от складовете изглеждаха изоставени — на места металните листове на стените им се бяха откъснали от скелетоподобната конструкция. Семейства на преселници се въртяха наоколо, използвайки ги за подслон.