Когато се изравни с Кабрило, Джулия намали, оставяйки двигателите на ниски обороти. Той се напрегна за още един скок, прехвърли разстоянието от брега до лодката и тромаво се стовари на горната палуба по корем. Щом го чу да изтрополява, тя рязко бутна напред дроселите. Скоростта, с която „Либърти“ потегли, беше такава, че ако не беше Еди да хване Хуан, той щеше да се претърколи зад борда.
— Благодаря — каза Кабрило, още дишайки тежко. Той се намести на ергономичната седалка, която предлагаше само толкова място, колкото да си разположиш задника, и започна да масажира бедрото си. Мускулът го болеше от натрупаната в него млечна киселина.
Имаха поне сто метра преднина пред преследвачите си, но сега, когато не обстрелваха катера, той бързо наваксваше. Разстоянието между тях се смаляваше тревожно бързо. Картечарят се наведе, за да се прицели. Хуан и Еди се наведоха секунда преди да дръпне спусъка. Онзи надупчи седалките на бакборда и обърна цевта към кърмата, където голямокалибрените куршуми разкъсаха плексигласовия корпус.
Джулия зави, за да излезе от линията на стрелбата, но маневрата й отне от скоростта и разстоянието между катера и лодката отново се скъси. Еди се надигна от укритието си и започна да стреля. Този път се целеше, за да улучи нещо, но дори в тихата речна вода да се стреля от лодка не е лесна работа и куршумите отидоха нахалост.
Движението по реката беше оживено. Всякакви плавателни съдове пореха водата: влекачи бутаха баржи, едноместни платноходки се стрелкаха насам-натам, минаваха и големи товарни кораби. Двете лодки се гонеха като на състезание. Бирманският кормчия знаеше, че катерът е по-бърз от заоблената спасителна лодка, но не можеше да се приближи повече заради стрелбата. Безизходното положение продължи около, миля, докато двата плавателни съда се опитваха да спечелят предимство, като използваха другите кораби като подвижни препятствия.
— Стига толкова — обади се Хуан, щом се почувства достатъчно отпочинал. Наведе се и пъхна глава в рулевата рубка, надвиквайки рева на двигателите:
— Хъкс, аз поемам щурвала!
— Добре, защото трябва да проверя Мак Ди. Това люшкане не е добро за него.
Контролните уреди в откритата рулева рубка бяха прости и прегледни, като се изключи един бутон, скрит под арматурното табло. Кабрило хвърли поглед на километража и видя, че имат достатъчно скорост. Тогава натисна бутона. По негова команда, задвижвани хидравлично, от кила се показаха крила и перки, които режеха водата почти без съпротива. Корпусът се повдигна, само подводните криле и витлото останаха в контакт с речната повърхност.
Ускорението беше два пъти по-голямо от онова, което бяха усетили преди малко, и скоро спасителната лодка на подводни криле плаваше с шейсет възела. Хуан погледна назад точно навреме, за да види смаяното изражение на кормчията на патрулния катер, преди разстоянието да се увеличи твърде много и „Либърти“ да се превърне в малка точка, чезнеща на хоризонта.
Те пореха водата с грацията и красотата на делфин, заобикаляйки крайбрежните кораби като болид от Формула 1, устремен към карирания флаг. Хуан знаеше, че в мианмарския флот няма лодка, която може да ги настигне, а освен това се съмняваше, че в момента имат хеликоптер във въздуха.
Две минути по-късно от люка се показа Джулия. Тя му подаде бутилка минерална вода и му помогна да отпусне ръката си в превръзка през врата. Прикрепи към рамото му охлаждащ пакет и му изсипа няколко обезболяващи хапчета в шепата.
— Това, безстрашни водачо, е най-доброто, измислено от науката за счупена ключица — обясни тя и му даде и няколко протеинови блокчета от пакетите с неприкосновени запаси. След това додаде с малко глупаво изражение: — Съжалявам, съвсем забравих, че тази лодка има подводни криле. Иначе щях да ги изкарам много по-рано.
— Не се притеснявай. Обади се на Макс и му кажи, че се прибираме. Почакай. А как е Лоулес?
Изражението й помрачи.
— Не знам. Още е неконтактен.
Те продължиха да се носят с рев по реката, профучавайки под още два моста. От лявата им страна се простираше градът — контейнерни пристанища, циментови заводи, товарни кейове. Накрая минаха край деловия център със скупчените високи офис и жилищни сгради.
Бяха пуснали полицейски катер да ги пресрещне. Хуан виждаше сините сигнални светлини да святкат на върха на подвижната антена на радара, докато се носеше по вълните под ъгъл, за да ги пресрещне. Ако това беше най-доброто, което градът можеше да извади — просто нямаше да му свърши работа. Кабрило изчисли векторите, докато катерът ги наближаваше, и установи, че ще мине най-малко на сто метра от кърмата на „Либърти“.