Първата заповед на Кабрило, който куцукаше към оперативния център, подкрепян от Макс, беше някой да отиде в каютата му да донесе резервна протеза.
Помещението, натъпкано с високи технологии, бръмчеше от стаена енергия, която караше въздуха да трепти с електрически звън. Ерик и Марк Мърфи седяха на своите обичайни места. Хали Касим беше отдясно и следеше комуникациите. Линк беше поел радарната станция, която обикновено, когато корабът бе изправен пред опасност, се обслужваше от Линда Рос. Гомес Адамс седеше на резервния пост и управляваше безмоторника, който кръжеше над тях. Безмоторникът всъщност беше голям цивилен радиоконтролиран самолет, оборудван с модерна видеокамера с висока разделителна способност, която предаваше удивително ясни снимки.
— Докладвайте положението — нареди Хуан, когато се тръшна на креслото на Кърк.
— Един ракетен крайцер, клас „Хайнан“, разположен на десет километра ляво на борд и се приближава с около четиринайсет възела — рапортува Ерик.
— Оръжейник, какво е положението?
Това беше прякорът, който Кабрило беше дал на всеки командващ оръжейните системи на „Орегон“, а това обикновено беше Мърф.
— Взел съм го на мушка с ракета „Ексосет“ и съм извадил и 120-милиметровото оръдие. Също така съм извадил две картечници „Гатлинг“ за противовъздушна защита.
Ракетите „Ексосет“ се изстрелваха от тръби, разположени в палубата, с подвижни метални капаци, които приличаха досущ на инспекционни отвори. Картечниците „Гатлинг“ бяха монтирани в корпуса и защитени с метални плочи, които се завъртаха и ги освобождаваха за стрелба. Голямото оръдие, което използваше същата система за контрол на огъня като главния американски боен танк М1А1 „Абрамс“, беше разположено на носа зад отварящи се в противоположна посока врати. Оръдието бе монтирано на хидравличен лафет, който му осигуряваше хоризонтално насочване на сто и осемдесет градуса. Единственият минус на тази система беше, че трябваше да го откачат от системата за автоматично зареждане при стрелба под твърде остър ъгъл.
На главния дисплей се виждаше въздушна снимка на мианмарския крайцер, който пореше бързо вълните. На всеки няколко секунди от купола, където бяха монтирани двете му главни оръдия, едно от тях бълваше облак бял като памук пушек, защото продължаваха да обстрелват „Орегон“. Противниковият кораб беше дълъг петдесет и три метра, със заострен корпус и подобни на кутии надстройки. Разделителната способност беше толкова висока, че позволяваше да се види, че корабът е вече поостарял.
Кабрило извика на екрана тактико-техническите данни на китайския крайцер и изръмжа, когато видя, че може да развива максимална скорост от трийсет възела. Въпреки това „Орегон“ можеше да му избяга, но щяха да бъдат в обсега на 57-милиметровото му палубно оръдие в продължение на неприятен промеждутък от време.
— Я чакай. С каква скорост каза, че ни наближават? — възкликна той.
— Постоянно поддържат четиринайсет възела.
— Боже, обичам Третия свят — засмя се Хуан. — Липсват им пари за нужната поддръжка. Обзалагам се, че може да вдигне само толкова.
Откъм радарната станция започна да пищи аларма.
— Успял е да ни прихване — предупреди Линк.
— Заглуши сигнала.
— Засечено изстрелване на ракета.
— Мърф?
— Хванах я.
Картечницата „Гатлинг“ откъм бакборда, сканираща небето със собствен радар, беше засякла голямата ракета, която летеше към тях малко над гребените на вълните. Със своята тежаща сто трийсет и шест килограма насочена бойна глава тя можеше да пробие в борда на „Орегон“ дупка, по-голяма от онази, която терористите направиха в американския крайцер „Коул“. Компютърният процесор на гатлинга отбеляза целта, леко пренасочи мерника и пусна по нея кратък четирисекунден откос. Когато откри огън, не прозвуча като оръдие, а по-скоро като моторен трион. Беше като късане, но на индустриално равнище. В същото време устройството за изстрелване на топлинни капани избълва облаци алуминиеви ивици като допълнително подсигуряване, ако случайно ракетата минеше през огневата бариера на картечницата. Те избълваха и цял фойерверк пиропатрони, сякаш отбелязваха националния празник 4 юли.
Когато измина по-малко от пет километра, ракетата попадна в откоса 20-милиметрови куршуми от картечницата. Двеста седемдесет и шест от тях я пропуснаха и безвредно цопнаха във водата. Един я улучи и ракетата се взриви, затулвайки небето с облак от огън, докато накрая не избухна и останалото количество твърдо ракетно гориво, допълвайки го с бели кълба дим.