— Закарай ни до Бруней по най-бързия начин. Морис, направи нещо за хапване и го сервирай в съвещателната зала. Искам всички старши офицери, с изключение на Хъкс, която трябва да остане с Мак Ди, да се съберем там след трийсет минути. Имаме много неща за обсъждане.
Кабрило ги повика само след половин час, защото нямаше намерение да си дари лукса на дълъг горещ душ. Не искаше да се отпуска. Държеше да остане колкото може по-нащрек и целеустремен, докато Линда Рос не се върне невредима на борда.
Той беше първият, който пристигна в залата. Около масата с дебел стъклен плот дванайсет човека можеха да се разположат удобно в ергономични кресла с черна кожена тапицерия. Стените бяха боядисани в шоколадовосиво със светодиодно осветление. Две от по-късите бяха заети от големи плазмени екрани. Външните жалузи на големите квадратни илюминатори можеха да бъдат вдигнати, за да влезе дневна светлина, но Морис предвидливо ги беше оставил на място. Икономът току-що бе привършил с поставянето на сребърните купи за сервиране върху спиртниците от същия материал. В купите имаше няколко вида индийско къри.
В залата се намираше и фелдшер със синя престилка и банка за инфузия на метална стойка.
— По нареждане на доктор Хъксли — обясни той, щом Хуан го попита какво прави там. — Обезводняването, на което си бил подложен, е нарушило баланса на електролитите в организма и е изложило бъбреците ти на опасност. Това ще ти помогне да възстановиш равновесието.
Кабрило трябваше да признае, че не се чувства в стопроцентова форма. Болеше го главата и се чувстваше така, сякаш е болен от грип. Седна начело на масата и Морис му сервира чиния с храна и чаша чай с лед. През това време фелдшерът му сложи системата на лявата ръка, освобождавайки неранената дясна, за да може да се нахрани.
— Нещо ново за Мак Ди? — попита той.
— Съжалявам, но няма промяна. Още е в кома.
Миг по-късно влязоха Еди Сенг и Макс Хенли.
Последваха ги Ерик Стоун и Марк Мърфи. Двамата луди по техниката носеха преносими компютри, които можеха да използват безжичния интернет на кораба. Междувременно водеха разговор за възможно най-безполезните приложения за айфони.
Всички си сервираха от храната и насядаха на обичайните си места около масата. Празното кресло на Линда служеше като сурово напомняне защо се бяха събрали. Отсъствието на нейното елфическо лице и на остроумието й допринасяха за мрачното настроение в съвещателната зала.
— Добре — каза Хуан и остави салфетката настрана, — хайде да преговорим известното. Ролан Кроасар ни измами. Задачата да намерим дъщеря му е била само претекст, за да помогнем на главореза му Смит да влезе в Мианмар и да открадне онова, което се намираше в малката чанта, за която само мога да предполагам, че е принадлежала на човек, член на екип, изпратен по-рано в страната.
— Техният неуспех е причината да наеме нас — включи се Макс с уверен тон. Казаното беше логично и всички закимаха с глави.
— Какво имаше в чантата? — попита Ерик.
— Нямам представа — поклати Хуан глава. — Вероятно нещо ограбено от отдавна изоставен будистки храм. Като се връщам назад, в молитвената стая имаше дървен подиум, строшен в единия край. Онова, което са задигнали, вероятно е било скрито под него.
— Хайде да поиграя малко ролята на адвокат на дявола. Ами ако Кроасар е невинен, а Смит ни е скроил номера?
— Някой успя ли да се свърже с Кроасар, откакто тази мисия се обърка? — попита Хуан, оглеждайки хората около масата.
— Не — отговори Хенли за всички.
— Между другото — продължи Хуан, — бяхме изпратени уж да намерим дъщеря му. Сега съм сигурен, че тялото в реката беше на слаб мъж с дълга коса. Опитахте ли да се свържете с офиса на Кроасар, а не само с мобилния му телефон?
— Да. Дори успяхме да се доберем до частната му секретарка. Тя обясни, че човекът пътува и не можем да се свържем с него.
— Типично размотаване — обобщи Хуан. След това погледна към Марк и Ерик. — Искам да го намерите. Сигурен съм, че е отлетял за Сингапур с частен самолет. — Открийте самолета и къде е заминал след нашата среща. Вероятно е собственост на неговата компания, така че не би трябвало да е особено трудно.
— Ами нападението в Сингапур? — вметна Макс. — Не трябва ли да променим мнението си за атентата, след като вече знаем всичко това?
— Докато бях в затвора, имах време отново да обмисля случилото се. Не виждам как предателството на Кроасар може да промени оценката ни за нападението. Аз действително вярвам, както си мислехме и тогава, че то е било чиста случайност. В погрешно време на неподходящо място. По-важният въпрос, който ме вълнува, е защо? Защо Кроасар направи това? Защо ни наема, а после ни предава?