— Слушам — Стоун точно се готвеше да затвори, но се сети, че не е докладвал всичко. Като човек, който мрази да признава неуспехите си, той неохотно добави: — За Кроасар продължаваме да не откриваме нищо. А що се отнася до Смит, направо можем да го забравим. Един бърз преглед на архива показа, че през последните петдесет години четиринайсет хиляди Джон Смитовци са служили в легиона. Изглежда този псевдоним е много популярен.
— Не съм предполагал — въздъхна Хуан, — но трябва да опитаме всичко възможно. Дръж ме в течение.
След като си взе набързо душ и се обръсна, той се отби в лазарета. Мак Ди лежеше на обикновено болнично легло, заобиколен от най-модерното оборудване в света за поддържане на жизнените функции. Мониторът на сърдечната дейност отбелязваше редовен и силен ритъм. Лоулес можеше да диша сам, но въпреки това прозрачна канюла, която пренасяше чист кислород, бе закрепена около ушите и под носа му. Хуан забеляза, че синините и охлузванията на Мак Ди избледняваха бързо. Повечето от подутините също бяха спаднали. Освен че изглеждаше много добре, момчето беше яко като бивол.
Хъкс излезе иззад пердето, което отделяше леглото на Мак Ди от останалата част на лъскавия лазарет. Както винаги косата й беше вързана на конска опашка и тя носеше лекарска престилка. На лицето й беше изписана професионална безизразност.
— Как е той? — попита Хуан, опитвайки се да не прозвучи твърде мрачно. Джулия неочаквано се усмихна и очевидната й веселост огря цялата стая.
— Спи.
— Знам. Нали е в кома…
— Не — прекъсна го тя бързо, — излезе от нея около три часа по-рано, а преди малко заспа.
По някаква причина няма лекар в света, който да се притесни да събуди пациент, независимо в какво състояние е тялото му. Хъксли не правеше изключение. Тя лекичко разтърси рамото на Мак Ди и клепачите му бавно се повдигнаха. Той ги гледа безизразно известно време, докато най-накрая зелените му очи не се фокусираха.
— Как си? — попита Джулия топло.
— Страхотно — отговори Мак Ди с дрезгав глас, — но трябваше да видиш другия.
— Аз го видях — обади се Кабрило. — Той имаше най-ожулените кокалчета, които съм виждал.
Лоулес се закиска, но болките го принудиха да изстене.
— Не прави така. Не ме карай да се смея, защото много боли.
После изведнъж усмивката му изчезна, когато се сети с кого разговаря и как се беше огънал от мъченията на Сое Тан.
— Съжалявам, Хуан. Наистина. Нямах представа, че ще бъде толкова кофти.
— Не се тревожи. Всичко, което им каза, са моето име и това на кораба. Трябва да добавя, че то рядко краси кърмата му. Освен това, ако не беше казал кой съм, китайското правителство нямаше да сключи сделка с тях да ни закара в Пекин. Тогава Еди нямаше да може да измисли начин да спаси жалките ни задници. Без да знаеш, си помогнал да ни спаси.
Лоулес го гледаше недоверчиво, сякаш не можеше да повярва.
— Наистина — продължи Кабрило. — Сега и двамата щяхме да сме в китайски затвор до края на дните си, ако не беше казал на бирманеца името ми. Ако държиш да се чувстваш зле, че си се пречупил — човече, напълно разбирам това, но трябва да приемеш и факта, че като си го направил, си подпомогнал и нашето бягство. Наистина и в най-лошото положение човек може да открие нещо положително. Трябва само да решиш върху кое да се съсредоточиш. Внимавай да не сбъркаш, защото тогава няма да си ми от полза. Ясно?
Мак Ди подсмръкна.
— Разбрах. Благодаря, не бях мислил за станалото по този начин. Май за втори път съм ти спасил живота.
Опита да се усмихне, но не му се удаде напълно.
Хуан знаеше, че Лоулес ще се оправи. Също така знаеше, че да го наеме беше най-умното нещо, което е правил през последните години.
— Почини си. Докато говорим, търсим Линда, така че след няколко дни това ще се окаже история, която ще си разказваме на чашка.
— Какво? Чакай малко, търсим Линда?
— Всеки член на екипа на Корпорацията има чип за проследяване, сложен в бедрото. Работи биометрично и може да бъде следен със сателит. В момента сме на път за Бруней. Това е последното място, откъдето нейният чип е подал сигнал. Не се тревожи, ще я намерим.
— Няма да се тревожа — послушно повтори Лоулес.
Кабрило кимна на Хъкс и излезе от лазарета.
14.
„Орегон“ се носеше напред, задвижван не само от неспокойния си капитан, но и от своите забележителни двигатели. Извадиха късмет, че океанът остана спокоен, защото при скоростта, която развиваха, плаването им щеше да се превърне в ад. Обикновено се отклоняваха от оживените морски пътища, така че от насрещните плавателни съдове да не добият представа за възможностите на кораба, но не и този път. На Кабрило не му пукаше кой може да ги види да цепят вълните с близо четирийсет възела в час. Няколко пъти ги викаха отегчени радисти, които искаха да научат кои са и какъв е плавателният им съд. По заповед на председателя обаче „Орегон“ пазеше радиомълчание.