Единственият опит, който направиха, за да изглеждат донякъде нормално, беше тънката струя дим, която излизаше от фалшивия димоход. Повечето моряци, които я виждаха да се носи, си казваха, че вероятно старият товарен кораб скитник е бил преоборудван с газови турбини.
Седнал в оперативния център, с ръка още пъхната в превръзката през врата, Кабрило наблюдаваше морето на големия стенен монитор. Когато поглеждаше настрани, очите му попадаха върху екрана на радара, осеян с малките зелени точки на корабното движение. Малакският проток беше може би най-натовареният морски път на света и тъй като там цареше нещо като корабно задръстване, „Орегон“ беше принуден да плава само с частица от своите възможности.
Това не беше обичайната Хуанова вахта. Беше осем вечерта и третата смяна водеше кораба. Слънцето потъваше бързо зад кърмата им, превръщайки водата във вълнуваща се полирана медна повърхност. Кабрило знаеше, че когато залезе напълно, корабоплаването ще се забави още. Големите танкери и контейнеровози имаха модерни навигационни уреди и можеха да поддържат скоростта си при почти всякакви условия. Причина за убиването на скоростта щяха да бъдат десетките рибарски корабчета и малки крайбрежни товарни съдове, които им се налагаше да заобикалят.
Единственото му успокоение беше, че наближаваха края на тесния проток. Щом веднъж стигнеха открито море, можеше да остави обичния си кораб да лети на воля и дори да увеличи още мощността на магнито-хидродинамичните двигатели.
— Добър вечер на всички — чу се гласът на Джулия Хъксли, която влезе в оперативния център от коридор в дъното на помещението. На инвалидна количка пред нея седеше Мак Ди Лоулес, облечен с болнична пижама. — Развеждам пациента да види забележителностите. Хуан, предполагам, си спомняш, че когато се качи на борда, той видя единствено коридора от другата страна на столовата.
— Леле — избъбри Лоулес с широко отворени очи, — че това е като мостика на „Ентърпрайз“ от „Стар Трек“. Там седеше Крис Пайн.
— Кой? — не разбра Кабрило.
— Крис Пайн. Той играе капитан Кърк във филма.
Хуан остави забележката без отговор, за да не проличи колко му е приятно от това неволно признание. Вместо това попита:
— Как си?
— Честно казано, взе да ми писва — отговори Мак Ди с типичния си акцент. — Съзнанието иска, но плътта е слаба. Не понасям цял ден да се търкалям в леглото. Къде се намираме?
— Малакският проток.
— Значи се движим много добре — отбеляза Лоулес.
— Старото момче разполага с нещо специално под капака, но точно в момента се движим с петнайсет възела заради проклетото движение.
Лоулес гледа известно време плоския екран, след това отбеляза:
— Прилича на нашенска магистрала.
— Аз израснах в Калифорния и разбрах какво е движение едва когато го видях по 405-а междущатска. Какво друго ти показа Хъкс?
— Каюткомпанията. Трябва да призная, че е най-елегантната, която съм виждал. Басейнът, който е удивителен, спортната зала и няколко от каютите на екипажа. Какво друго? Хангарът за лодките и на хеликоптера.
— Не си видял и половината. Под кила има отвор, от който можем да спускаме на вода и да прибираме подводници. Освен това „Орегон“ разполага с по-голяма огнева мощ дори от някои военни кораби.
— Не ми съсипвай обиколката — прекъсна го Джулия.
— Когато се пооправиш, ще говорим за каютата ти — каза Хуан. — Засега е празна, но можеш да започнеш да обмисляш как искаш да я обзаведем и ще го направим.
— В Кабул живеех с останалите от екипа в бивш автомобилен сервиз. А преди това жилищната площ ми предоставяше Чичо Сам. Нищо не разбирам от обзавеждане.
— Тогава поговори с Линк. Той си избра койка и метален гардероб, а остатъка от парите за обзавеждане вложи в „Харли Дейвидсън Фат Бой“. Държи го в един от трюмовете.
— Харесва ми стилът му.
Намеси се Джулия:
— Рокерска банда може да основеш по-късно. Сега те връщам в лазарета.