— Ако увеличим на трийсет и пет възела, ще минем точно между тях — обяви той победоносно.
— Давай и щом се измъкнем от оживения трафик, пълен напред.
Разсъмването завари Кабрило на мостика с голяма чаша черно кафе. Морето беше спокойно и слава богу, нямаше кораби наоколо. Водата беше толкова тъмнозелена, колкото най-хубавия смарагд на света, докато изгряващото слънце, разсейващо светлината си през далечни облаци, багреше хоризонта в червено. Някъде по пътя, вероятно когато в Малакския проток плаваха по-бавно, голяма чайка беше кацнала на дясното крило на мостика. Още беше там, но сега, когато корабът плаваше толкова бързо, бе потърсила убежище зад стената, за да се предпази от неприятния вятър.
Кабрило продължаваше да ползва превръзката през врата, за да щади счупената си ключица. Заради това нямаше да участва в нападението срещу Джей-61. Трябваше да се задоволи с ролята на наблюдател в техния голям хеликоптер MD 520N, който подготвяха за мисията под люка на трюм номер пет. След трийсет минути щяха да бъдат готови за излитане.
Мразеше да изпраща хората си на опасни акции, когато сам не участваше, за да ги предвожда, затова ролята му на наблюдател, особено в тази акция, особено го дразнеше. Гомес Адамс щеше да се върне на „Орегон“ да вземе бойния отряд веднага щом открие „Херкулес“, оставяйки Хуан на страничната линия. Линк, Ерик и останалите бойци бяха напълно способни да победят хората, които Кроасар беше наел да пазят Линда.
Централният асансьор зад него изшумоля и в задната част на щурманската рубка вратата му се отвори. Екипажът знаеше, че щом председателят е сам тук горе, най-добре е да го оставят на мира, затова той леко се подразни от прекъсването. Обърна се да нахока натрапника, но вместо това усмивка изгря на лицето му. Мак Ди Лоулес изкара инвалидната си количка от асансьора. Беше видно, че се затруднява, но и очевидно, че е решен да се справи сам.
— Забравил съм колко е болезнено да се качваш и слизаш от асансьор с тези проклети машинарии.
— На кого го казваш — отговори Кабрило. — След като китайците ми отнесоха крака, изкарах три месеца в количка, докато стана възможно да тръгна с протезата.
— Реших, че малко чист въздух няма да ми навреди, но ми казаха да стоя настрана от главната палуба.
— Освен ако не обичаш да те духа вятърът, защото плаваме с повече от четирийсет възела.
Лоулес не можа да скрие удивлението си. Тъй като седеше в инвалидна количка, можеше да вижда небето само през прозорците на мостика. Кабрило се надигна от мястото си и прекоси рубката до десния борд, където имаше врата. Тя се плъзгаше, така че можеше да бъде отворена при всякакво време. Щом я бутна леко, през отвора нахлу вятър със силата на ураган. Старата карта, която лежеше върху масата, затисната със също толкова стари навигационни наръчници, заплющя яростно. Макар да бе рано сутринта, въздухът вече беше горещ и натежал от влажност, обаче при силата, с която нахлу в мостика, усещането беше освежително.
Кабрило отвори вратата докрай и отстъпи, така че Мак Ди да може да изкара количката си на крилото на мостика. Косата му се разпиля по лицето и трябваше да повиши глас, за да надвика шума на вятъра.
— Това е направо невероятно. Никога не съм си представял, че толкова голям кораб може да плава така бързо.
— Няма друг като него на света — отговори гордо Хуан.
Лоулес остана около минута загледан в откритото море, а изражението на лицето му беше неразгадаемо. След това обърна количката и влезе обратно в рулевата рубка. Кабрило затвори вратата.
— Трябва да се връщам в лазарета — подхвърли младият мъж с известна неохота в гласа. — Доктор Хъксли не знае, че съм излязъл. Късмет днес — и протегна, ръка.
Хуан не отвърна на жеста му.
— Съжалявам, но сме малко суеверни на тази тема. Никога не си пожелаваме късмет преди мисия.
— О, съжалявам. Не знаех…
— Не се притеснявай. Сега вече знаеш и няма да стреснеш останалите.
— И какво си казвате? Ще се видим после?
— Правилно си схванал. Ще се видим по-късно.
По заповед на Хуан двигателите на „Орегон“ бяха спрени, когато стигнаха границата на обсега на корабния хеликоптер. Щяха да разполагат с много малко време над местоназначението, но Хуан искаше колкото може по-бързо да намери „Херкулес“. Ако беше сбъркал и тежкотоварният кораб не плуваше към падината Палаван, нямаше да е възможно да го видят от хеликоптера независимо от престоя във въздуха, защото корабът и неговият товар отдавна щяха да са изчезнали.