Когато завиха край корабната кърма обаче, видяха тежки метални въжета, увиснали от шейната за спускане на спасителната лодка, а металните й релси бяха изкарани. Покрай ватерлинията се виждаха мехурчета от въздуха, който нахлуващата в баластните цистерни вода изтласкваше. Не пренареждаха товара, а бяха изоставили кораба, защото го пълнеха с вода, за да го потопят.
15.
— Закарай ни от другата страна — извика Кабрило тревожно.
Пъргаво като котка Адамс направи маневра с големия хеликоптер край носа на тежкотоварния кораб и по протежение на десния релинг. И тук същото — металните релси на шейната за спускане на спасителната лодка бяха изкарани, а нея отдавна я нямаше. Обаче не се виждаха признаци помпите да са включени. Пълнеха баластните цистерни само от едната страна, така че „Херкулес“ да се обърне под огромната тежест на Платформата Джей-61.
— Свали ни колкото може по-бързо! Трябва да спрем помпите.
— Хуан — обади се Макс, — ами ако са взели Линда със себе си?
Кабрило се обади на „Орегон“. Хали Касим отговори на секундата.
— Слушам те, председателю.
— Хали, уловен ли е сигнал от чипа за проследяване на Линда през последния час, час и половина?
— Не, а аз съм отделил един дисплей само за нейната честота.
— Изчакай — Кабрило се прехвърли на честотата на хеликоптерния интерком. — Ето отговор на въпроса ти, Макс. Тя е все още на борда. Хали, чуваш ли ме? Намерихме „Херкулес“, но те искат да потъне. Имаш ли нашите координати?
— Виждам ви на осемдесет и две мили от нас, курс четирийсет и шест градуса.
— Елате колкото може по-бързо. Ако се наложи, извадете душата на „Орегон“.
След това нареждане Хуан прекъсна връзката.
— Промяна на плановете. Гомес, спусни ме на палубата на платформата, а след това двамата с Макс намерете начин да спрете помпите.
— Линда ли ще търсиш? — попита Хенли.
— Ако всички други опити се провалят, с нея можем просто да скочим — заяви той, макар да знаеше, че идеята му е плод на отчаяние и че най-вероятно този скок щеше да убие и двамата.
Загриженото изражение, което се появи на лицето на неговия приятел, потвърди, че и той смята идеята за глупава. Обаче Хуан вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че няма какво друго да направят. Взе преносимата радиостанция, която Макс беше измъкнал от кутията със запаси за непредвидени случаи под задната седалка. Той самият щеше да носи втората от комплекта.
— Не искате ли да докарам още хора от „Орегон“? — попита Адамс, докато изкачваше машината нагоре към извисяващата се над тях палуба на платформата.
— Не искам да се бавим, по каквито и да е причини — отговори Хуан.
Гомес центрира хеликоптера над площадката за кацане. Кабрило не изчака, докато спусне напълно машината и плазовете стъпят на металната решетка. Грабна бойната си сбруя, отвори вратата и скочи от метър и половина на палубата, докато въздушният поток го дърпаше за дрехите и чорлеше косата му. Машината се дръпна малко към кърмата, където имаше достатъчно място, за да кацне.
Стоварването върху стоманената палуба разтърси раненото рамо на Хуан и остра болка прониза гърдите му. Той изстена, но после си наложи да не мисли за това.
На повече от шейсет метра височина кренът беше много по-силно изразен и Кабрило беше принуден да се наклони леко, за да запази равновесие. Нямаше представа дали „Орегон“ щеше да дойде навреме.
Огледа се наоколо. Ясно се виждаше, че платформата е стара. Ръжда прозираше под олющената и избеляла боя. Палубите бяха много мръсни и целите във вдлъбнатини, където бяха падали различни части от оборудването, стоварвани върху им от невнимателни кранисти. Беше останала много малка част от екипировката. Забеляза голям сандък, пълен със сондажни тръби, дълги десетина метра, които се извисяваха нагоре към върха на сондажната кула. Чрез тях в сондажната яма се впръскваше сондажната течност и се въртеше сондажната глава. От сондажната кула, подобни на индустриални ширити, се полюшваха тежки вериги. Единственото, което липсва на тази пустинна гледка, помисли си Хуан, беше воят на самотен койот и носещи се по палубата прерийни тръни.
Кабрило се насочи към жилищния блок — триетажен куб с елегантността на съветска жилищна кооперация. Всички илюминатори на първия етаж бяха с размерите на порцеланова чиния. Той огледа единствената врата, по която имаше следи, че някога е била затворена с верига. Веригата все още минаваше през двете уши на халките, но езикът на катинара беше избит. Сега беше заварена с груба точкова заварка. Въпреки това той натисна дръжката и дръпна с все сила, но тя не помръдна дори на милиметър.