Не беше взел оръжие със себе си, защото очакваше това да бъде само разузнавателна операция. Огледа се наоколо за нещо, с което да разбие стъклото на някой от илюминаторите. Отне му десет мъчителни минути, докато най-сетне откри захвърлена капачка от кислородна бутилка. Тя беше приблизително с размерите на средно голям кокосов орех и достатъчно тежка, за да строши дебелото стъкло. С ръка, все още в превръзка през рамото, мерникът му беше крив, затова му бяха нужни три опита, преди въобще да успее да улучи илюминатора. Ударът му само напука устойчивото на удар стъкло. Използва капачката като чук и след няколко удара най-сетне успя да го избие от рамката.
— Линда? — провикна се той в празното помещение отзад. Видя, че това е преддверие, където работниците са събличали омазаните си гащеризони, преди да се отправят към каютите си. — Линда?
Гласът му беше погълнат от металните стени и затворената врата в дъното. Той извика силно. След това изрева, накрая направо изригна. Но това не помогна. В отговор получи само мълчание.
— Линда!
Макс скочи от хеликоптера в мига, когато плазовете опряха в палубата, и се затича приведен под плющящите перки на винта. Трябваше да прекоси дължините на две футболни игрища, преди да успее да стигне до надстройката. След първите няколко метра в бяг установи, че е в доста лоша форма. Въпреки това продължи да тича, яките му крака не спираха да помпат. През това време зад гърба му Гомес приземи напълно хеликоптера и изключи турбината.
Едва когато стигна до огромния като планина плаващ понтон, разбра, че е допуснал огромна грешка. Понтонът се простираше по цялата ширина на палубата на „Херкулес“ и беше отвесен като английските крайбрежни скали — метална стена, издигаща се на почти десет метра височина, а той нямаше нито стълба, нито вакуумни дръжки. Екипажът е имал нужда от достъп до кърмата на плавателния съд, така че започна да се връща по стъпките си, оглеждайки се за люк.
— Нещо не е наред ли? — попита Адамс. Беше оставил пилотската си каска в машината и бе разкопчал ципа на летателния гащеризон до пъпа.
— Няма начин да се прехвърлим през понтона. Огледай се за люк.
Двамата заоглеждаха палубата, но без успех. Единственият начин да стигнат до надстройката беше през двата огромни понтона на нефтената платформа — невъзможна задача и за двамата.
— Добре — най-накрая каза Хенли, защото беше измислил решение. — Давай да се връщаме при хеликоптера. Не може да няма някакво място на надстройката, където да скоча.
Тъй като двигателят беше още топъл, само след няколко минути се озоваха във въздуха. Носът на „Херкулес“ представляваше бъркотия от оборудване и антени, а покривът на рулевата рубка беше зает от стоманените въжета с обтяжки, които поддържаха мачтата на радара. Гомес Адамс беше изкарал хиляди часове зад лостовете за управление на почти всеки хеликоптер на света и можеше да вдене игла с MD 520, но на покрива на надстройката просто нямаше достатъчно празно място, където Макс да скочи безопасно. След пет минути безплодно оглеждане Адамс наклони машината и се дръпна настрана.
— Нов план — обяви Хенли. — Остави ме върху най-предния понтон.
След това мина между двете предни седалки и започна да рови в кутията с комплекта за извънредни случаи, за да извади намотка от шест метра найлоново въже с диаметър сантиметър и двайсет и седем. Не беше достатъчно дълго, но щеше да свърши работа.
Адамс промъкна хеликоптера под извисяващата се платформа и зависна точно над червеноръждивия понтон, а въздушното течение от перките ги блъскаше отгоре и отдолу. Той успя да задържи 520-ицата неподвижна, с плазове на сантиметри от понтона, така че Макс само да слезе от нея и да стъпи на нефтената платформа. След това отлетя и отново приземи хеликоптера на кърмата. Намали оборотите на турбината „Ролс-Ройс“, но не я загаси напълно.
Щом се озова долу, Макс веднага се зае да връзва въжето за подпорна колона на платформата близо до един от могъщите й крака и преметна другия край през ръба. Въжето свършваше на четири и половина метра над палубата. Той изстена.
— Вече съм стар за подобни упражнения.
Седна на понтона с увиснали надолу крака и започна внимателно да се спуска по въжето. Стискаше го здраво с ръце и крака, защото се страхуваше, че шкембето му е по-голяма тежест, отколкото ръцете могат да удържат. Когато стигна до края на въжето, просто се пусна.