Краката му се стовариха върху палубата, което смаза всеки прешлен от гръбначния му стълб и промуши тялото му с остри болки. Не се беше претърколил както трябва и тази грешка му струва болките в гърба. От устата му изригнаха псувни, от чиято утеха някога се беше възползвал във Виетнам.
После бавно се изправи на крака и се затътри към задната част на надстройката. Друг би рухнал от болка, ала Макс само стисна зъби и закрачи като стар човек, но поне не се предаде.
— Как се оправяте долу?
Въпросът беше зададен с тънък, трудноразбираем глас. Спомни си за радиостанцията, закачена за колана му.
Вдигна я до устата:
— Съсипах си кръста, но вече съм почти до надстройката. А при тебе как е?
— Вратата към жилищния отсек е заварена — обясни Кабрило. — Строших стъклото на един илюминатор и виках Линда, но нямаше отговор.
— Можеш ли да се промъкнеш през него?
— Не, прекалено малък е. Оглеждам се за друг начин да вляза. Това нещо е построено като замък.
— Големи спасители сме, няма що.
— Ще я измъкнем — заяви Кабрило с непоколебима решителност.
Макс продължи напред, притискайки кръста си с ръка, за да намали малко болките. Надстройката беше боядисана с избледняла бяла боя — свидетелство за дългите години тежка работа. На места ръжда беше прояла метала и бе оставила червеникави дири, стичайки се надолу. Имаше два люка, които осигуряваха достъп до вътрешността. Хенли стигна до първия и откри, че е заключен отвътре. Той опита, дърпайки здраво ръкохватката.
Втората врата също беше залостена. Погледна нагоре. Тесен пасаж обикаляше по ширина надстройката с височина на жилищна сграда, но се извисяваше на около шест метра над главата му. Още по-нагоре, на етажа с мостика, имаше втори пасаж, а над него се издигаха два квадратни димохода, покрити със сажди. Нямаше прозорци и никаква друга възможност да проникне. Макс беше в капан. А откакто бяха кацнали, кренът на тежкотоварния кораб беше видимо нараснал.
Кабрило заобиколи жилищния отсек, търсейки какъвто и да е начин да влезе. От двете страни имаше пасажи, които стърчаха извън борда на платформата и представляваха обикновена решетка с релинг до височината на кръста. Имаше още две врати, но и те бяха заключени отвътре. Когато вдигна глава, за да огледа голите стени на отсека, видя макарата, с която се е вдигал флагът по антената, която стърчеше три метра над покрива. Металното въже беше много изтъркано и ронливо, но още можеше да свърши работа.
Той разви винтовия обтегач, който превръщаше въжето в безкрайна примка, и се огледа за какво да върже единия край. Недалеч видя наполовина пълен варел. Тъй като можеше да ползва само едната си ръка, му трябваха няколко минути преди да го довлече по-близо до скрипеца. След това изгуби още скъпоценно време, докато завързваше въжето за средата на варела. Ако възелът изпуснеше, вероятно щеше да си счупи гръбнака, затова трябваше да бъде особено грижлив. Направи една трийсетсантиметрова примка в другия край на въжето. После дойде най-трудната част, да прекара металния варел до нея. Трябваше да седне на палубата и да си помага с гръб, оттласквайки се с крака, докато успя да го обърне и той изтрака на полупразно върху металните плочи. Вмъкна крака си в примката и бутна варела така, че да застане успоредно с увеличаващия се наклон на платформата.
За няколко секунди неговата тежест беше достатъчна да го държи закотвен за палубата, обаче той опря крак във варела и го бутна. Земното притегляне свърши останалото. Варелът започна да се търкаля по палубата и докато въжето минаваше през макарата, Кабрило се изкачваше бързо отстрани по металната постройка, с единия крак в примката и здравата ръка, вкопчена във въжето. Стигна до покрива за няколко секунди и пъргаво скочи на него. Примката се заклещи в макарата и спря търкалянето на варела.
Горната част на жилищния блок представляваше бъркотия от вентилационни шахти и промишлени климатици. На Кабрило му трябваха няколко минути, за да установи кои вентилационни тръби влизат в сградата и кои са отдушниците, излизащи от нея. Когато избра онази, която му трябваше, отвори джобния си нож, марка „Емерсън“ НББ (нож за близък бой), по която го беше запалил Линк.
Вместо да си губи времето с покритите с катран болтове на деветдесетсантиметровите тръби, Хуан заби ножа право в метала и изсече достатъчно голям отвор, сякаш беше от хартия. Когато свърши, по острието не бяха останали следи.