Тя потръпна.
— Извън контрол.
— Имаш ли хора?
— Не, разпуснах ги. Опитах се да го закрия и…
— Да, чух. Може ли някои от тях да се върнат?
— Никой, който бих искала.
Познавах този тон. Дори и не помислих да споря.
— Окей. Ще проверя тук-там.
— Ако пострадаш, докато го правиш, ще ми е ужасно неприятно.
— И на мен.
— Не се шегувай с това.
— Знаеш ли, това е много по-трудна молба, отколкото просто да се справя с Лявата ръка на Джерег.
Ъгълчето на устата й потрепери леко.
„Една малка победа, Лойош“.
„Щом казваш, шефе“.
— Чувам разни истории — рече тя.
— За?
— За теб. За дженоините. За лейди Тилдра.
Почти неволно ръката ми забърса дръжката на дългата тънка кама на кръста ми. Да, все още си беше там.
— Вероятно са верни — отвърнах. — Повече или по-малко.
— Лейди Тилдра мъртва ли е?
— Не точно.
Тя се намръщи.
— Въвлякъл си се в битка с дженоини?
— По-скоро дребна свада, отколкото битка. Но да, отчасти е вярно.
— Как стана?
— И аз се чудя как точно. Поредица от случайности, предполагам. Тя отпи от клавата и ме удостои с бавния си замислен поглед.
— Не знам за какво да говоря с теб повече.
— О, не би трябвало да е толкова трудно. Кажи нещо за потиснатите източняци, за да мина в отбрана. Би трябвало да свърши работа.
Очите й се присвиха, но си замълча.
— Окей. Може би просто трябва да се заловя за тая работа. Това ще ти даде време да измислиш тема за разговор.
Отново не отвърна.
Станах. Дори сега, часове след дрямката, ми струваше доста усилие. Надявах се да не ме нападне никой — бавен бях.
„Ти винаги си…“
„Млъкни, Лойош“.
— Окей, Коути. Ще се обаждам.
— Непременно.
Напуснах стаята без церемонии или озъртане назад, главно защото не разчитах на себе си, че няма да изтърся нещо. След малко издирване намерих Туко.
— Ще бъдеш ли така добър да попиташ Сетра дали би ми направила един телепорт?
Не че точно ми се намръщи.
Имам една малка раница, с която пътувам и в която държа резервна риза, чорапи, бельо и две наметала, които сменям в зависимост от климата и други фактори. Разгънах сивото и го напълних с няколко нови оръжия, които Мороулан ми беше изровил предния ден. Навлякох го, уверих се, че виси добре, и вдишах дълбоко.
Сетра влезе и ми кимна. Смъкнах амулета и го прибрах.
— Късмет — каза ми тя.
Кимнах.
Миг по-късно вече стоях при източния край на Верижния мост, в Южна Адриланка.
2.
Чеснов хляб
Михи ми каза какво е приготвил г-н Валабар за тази вечер. Разбира се, тази вечер беше ранен следобед, но хайде да не се притесняваме за подробности. Беше домашна пиперена яхния, телешки гърди, картофи „Пепелява планина“, печена кетна, пълна с фенарийски наденички, виниасурски бифтек с анасоново желе и тройно подлучено телешко. После се отдръпна леко и зачака. Винаги се бях озадачавал от това поведение, докато не разбрах, че ни дава време да обмислим, като същевременно е на разположение да отговори на въпроси.
— Какво препоръчваш? — попита ме Телнан.
— Всичко. Всичко е добро.
Похапвах чеснов хляб.
Лангошът не прилича на нищо друго на света. Дядо ми също го прави. Лоялността изисква да кажа, че дядо ми го прави по-добре, но няма да наблягаме на това.
Представлява малко кръгло самунче леко, много леко, подсладен хляб, който е силно изпържен. Сервира се със скилидка чесън. Отхапваш чесъна наполовина, после натъркваш с него хлебчето, като внимаваш да не си опариш пръстите. След това отхапваш от чесъна, изчакваш и щом избухне в устата ти, отхапваш от хлебчето. Всичко е в точния разчет на времето.
Спрях се на телешките гърди, Телнан си поръча печено. Михи се усмихна така, все едно сме най-умните двама клиенти, които е имал някога. Телнан внимателно проследи техниката ми с хляба, повтори я и се ухили доволно.
Благородник дзур с голяма усмивка. Много странно. Но се радвах, че храната му харесва.
— Значи — почнах — изучаваш магьосничество? Добре. Сигурно би могъл да ми обясниш какво точно е един магьосник тогава. Чудя се от доста време.