— Чух — продължи той, — че имало някаква група, наречена Чужденците. Та те получавали парите.
— Наречени така на Улицата на чужденците или по друга причина?
— На улицата. Базата им е една частна къща там.
— Чия къща?
— Не знам.
Хвърлих му бързия поглед с присвити очи и той изпъшка:
— Наистина не знам. Беше на една стара дама, Колетти, но тя умря миналата година и не знам кой я купи.
— Окей.
Странно е как работи умът ми: изведнъж прескочи на въпроса кого да хвана да подкупи подходящия чиновник, за да провери в регистрите за собственика, като забравих, че вече не разполагам с никого. Нямаше ме от години, върнал се бях едва преди ден, а вече отново мислех като джерег.
Това можеше да е добре, но можеше и да не е.
Както и да е, знаех мястото. После какво? Проверявам го? Разбира се, защо не? Какво толкова би могло да се случи?
„Започваш сам да си възразяваш, шефе. Внимавай“.
„Мда. Отвикнал съм вече от това. Престъпната дейност изисква постоянна практика“.
„Запиши си го, за да остане за потомството ти. Междувременно…“
„Да. Разбрано“.
— А събиранията?
— Милорд?
— Куриери ли ходят при тях, или те пращат посредник?
— Куриери, милорд.
— Всеки ден ли ходят, или само веднъж седмично?
— Всеки ден, милорд.
Кимнах и се позамислих. Явно не действаха тайно. Нима се чувстваха толкова сигурни, че им беше все едно? Или го правеха, за да се види, че го правят? Или да привлекат нечие внимание?
Тръгнеш ли в тази посока, ще си докараш главоболие.
— Добре. А, за ботушите…
— Да, милорд. Топли в студа, но да пропускат въздух. Меки, удобни преди всичко, издръжливи. Мога да вложа и заклинание против мазоли. Ще помогне, докато ги разтъпчете.
Кимнах.
— За вдругиден, милорд.
Докоснах дръжката на Лейди Тилдра и го удостоих с толкова топла усмивка, колкото можах да докарам, което не беше много. Ей, заслужавам похвала, че се опитвам поне, нали?
Якуб ми дръпна завесата настрани. Лойош излетя навън и бързо огледа района, уведоми ме, че е безопасно, след което се върна на рамото ми и пристъпих навън. Завесата се затвори зад мен, задържайки миризмите на кожа и масло и връщайки миризмите на Южна Адриланка, за които колкото по-малко се каже, толкова по-добре.
Пътят до Улицата на чужденците беше къс. Спрях пред един мръсносив дюкян за заложени вещи на четирийсет-петдесет крачки от въпросната къща и я огледах. Беше стара, триетажна, от червен камък, с дървена веранда около нея, която изглеждаше добавена по-късно. На първите два етажа имаше по два стъклени прозореца, на горния само един.
Подпрях се на стената на заложната къща и поупражнявах търпение. Беше вечерта, точно преди стъмване. Из Шестте кьошета скоро щеше да стане оживено с обичайната вечерна активност. Сега имаше малко хора — само някакъв старец, разхождащ дребно грозно куче, и няколко хлапета, наклякали на улицата и залисани в някаква игра.
„Лойош?“
„Тръгваме“.
Излетяха, направиха спирала над къщата, а след това бавно закръжиха около нея, все по-ниско и по-ниско, и се върнаха.
„Никаква активност, шефе. И всички прозорци са със спуснати пердета“. Каза го малко обидено.
„Ще се разправям с тях за това“.
Частта „никаква активност“ изведнъж се промени. Вратата се отвори и някакъв в джерегско сиво — драгар, женска — излезе на верандата. Застана там с нещо като пръчка в дясната ръка и огледа улицата. Присвих се до дюкяна за заложени вещи, за да не мога да виждам повече къщата, което означаваше и оттам да не могат да ме видят. Лойош си показа главата иззад ъгъла.
„Какво прави тя, Лойош?“
„Просто оглежда. О, и прави жестове с онази пръчка“.
„Какви жестове?“
„Малки. Прави малък кръг, променя малко посоката, после… сега върви по верандата. Скри се зад ъгъла“.
„Добре, мисля, че установихме две неща. Лявата ръка наистина контролира този район и могат да разберат, когато съм наблизо. Освен ако не държиш да го отметнеш към графа съвпадения, че излезе точно сега“.
„Откъде да знам, шефе? Не би трябвало да могат да…“
„Лейди Тилдра“ — отвърнах му.
„Ох, да де“.
Дори аз усещам, когато наблизо има моргантско оръжие, освен ако не е в ножница, което намалява психическия му ефект. С оръжие, мощно като Лейди Тилдра, да, всеки опитен чародей ще е достатъчно чувствителен, за да усети най-малкото, че в района има нещо.