— И аз — каза Айбин.
— Не, сериозно.
Той кимна.
— Да бе, аз също.
Айбин беше музикант. Аз — не.
Казах:
— Не че съм глух за тонове или нещо такова. И всъщност харесвам някои неща. Прости мелодийки, дето можеш да си ги тананикаш, с думи, които са така, по-хитри. Но повечето неща, които хората наричат истинска музика…
— Да де — каза Айбин. — Понякога ми се ще просто цялата работа да свърши.
Докато говореше, пръстите му барабаняха по масата. В смисъл не да потупват, както правя понякога и аз, когато съм отегчен, казвам барабаняха в сложни усилващи се и затихващи ритми. Той като че ли не забелязваше какво правят пръстите му. Но пък Айбин обикновено като че ли изобщо не забелязва какво става.
„Не мисля, че ще схване, шефе“, каза познайникът ми.
„Мисля, че си прав, Лойош“.
— Все едно — продължих на глас — всъщност дойдох, защото искам да ти задам няколко въпроса.
— О. — Каза го, все едно никога не му е хрумвало, че може да знае отговора на какъвто и да било въобразим въпрос. — Ами добре.
— Ти ходеше доста често до Южна Адриланка. Още ли го правиш?
Очите му леко се разшириха, но пък при него това не означава кой знае какво.
— Ходя, да. Източняците имат един инструмент, наречен…
— Този тип досажда ли ти?
Двамата погледнахме нагоре. Някакъв особено грозен екземпляр на оркството говореше на Айбин. Странно колко различно реагират хората, когато не си облечен като джерег.
Айбин се намръщи на непознатия, все едно че му се налагаше да си преведе. Посегнах за сабята си, но вместо това ръката ми попадна на дръжката на Лейди Тилдра. Отпуснах се назад в стола и изчаках отговора на Айбин.
Каза:
— Не, не. Приятели сме.
Орката го изгледа странно, понечи да отвърне нещо, после сви рамене и се изниза. Преди пет години щеше да има кръв на пода. Преди десет щеше да има труп. Май се бях променил.
Насочих отново вниманието си към Айбин.
— Знаеш ли района Шестте кьошета?
— Да. Често свирех там на едно място, казваха му, мм, не знам как му казваха. Но, да.
— Добре. Това щеше да е следващият ми въпрос.
— Какъв беше?
— Все едно. Кажи ми за мястото.
— Ами, акустиката наистина е хубава, защото…
— Не, не. Ъъ…
Най-сетне успях да извлека информацията, която ми трябваше, и дори да обясня какво искам от него. Той сви рамене и се съгласи, защото нямаше причина да откаже. Излязох навън без нежелани инциденти и се шмугнах отзад, за да си дам малко време да измисля следващия си ход.
„Мислиш ли, че това ще е от полза, шефе?“
„Някаква причина да не го уредя, просто за всеки случай?“
„Е, не всъщност. Роуца е гладна“.
„Вече?“
„Шефе, минаха часове!“
„Ама бяхме в «При Валабар». Това не се ли брои за екстра?“
„Може би, но… Шефе!“
„Какво?“
„Шефе, някой току-що те намери“.
„Как… какво?“
„Не знам. Усетих нещо. Гледат те“.
„През теб ли?“
„Не знам“.
Тръгнах толкова бързо, колкото можех, без да изглежда, че бързам. Подминах няколко занаятчии и текла, но никой не ми обърна внимание. Завих надясно по улица, чието име не знаех.
Носех си талисман, който пречеше да ме намерят с магия. Също така бях защитен против чародейство, просто в случай че джерег прибегнат към него. Имаше и други тайни дисциплини, естествено, но можеше ли да ме проследят с тях? Жалко, че не знаех повече.
Сетра Лавоуд веднъж беше засякла Лойош. Това бе една възможност. Но на света нямаше много Сетра Лавоуд. Възможно ли бе да са проследили Лейди Тилдра, дори както си беше в канията? Ако Имах навика да си говоря сам, щях да съм си заговорил.
Лойош и Роуца изхвърчаха от раменете ми, за да хвърлят око на нещата отгоре и за да може, ако бяха засекли Лойош, да не съм непосредствено близо до него. Сигурно беше, защото все си мислех за Патрула на кучките, но непрекъснато ми се мяркаха видения с някаква магьосница, която изниква пред мен и ме пръска на парчета, преди да успея да реагирам.
Добре, имах три възможности за избор. Можех да си намеря някоя задна уличка, където щеше да им се наложи да подходят към мен от една посока, и да изчакам. Можех да рискувам да сваля амулета и да извърша телепорт, преди да се появят. Или да продължа да се движа, докато измисля нещо друго.