— Дали изобщо. Хубаво. Май съм кацнал в средата на нещо интересно, нали?
— Както обикновено.
— Както обикновено.
— Говори ли се за война?
— За война? Искаш да кажеш между Лявата ръка и Дясната ръка? Не, никой не говори за това. Всички са прекалено уплашени, да не би да се случи, за да говорят за това.
Отпих от виното. Не помня какво беше на вкус.
— Значи трябва да открия какво всъщност търсят в Южна Адриланка. И трябва да го направя, при положение че няма никакъв начин да получа вътрешна информация за тях, и докато двете страни на джерег искат смъртта ми. Това ли е, така да се каже, в общи линии?
— Горе-долу, да.
Отпих още глътка и казах:
— Няма проблем.
— Ще искаш ли някаква помощ?
— Благодаря, Кийра, но това вероятно ще е… не, благодаря.
Тя кимна, после попита:
— Е, и какъв е планът?
— План. Да. Добра идея. Би трябвало да измисля план.
„Какво ще кажеш за оня, в който залиташ слепешката, докато нещо се случи, шефе? И след това за малко те убиват и се налага да бъдеш спасен от…“
„Какво ще кажеш за оня, в който млъкваш и ме оставяш да помисля?“
Можеше да ми отговори по всевъзможни начини, предполагам, но просто го остави да отлежи.
— Кийра, ако ти трябваше да разбереш какво става в Лявата ръка, как щеше да подходиш?
Тя се намръщи.
— Нямам представа.
— Боях се, че ще кажеш точно това.
— Какво си намислил, Влад?
— Нищо. Още се опитвам да измисля.
— Просто се чудех дали…
— Да?
— Дали няма да направиш нещо глупаво.
— Аз?
— Аха.
— Това, което ще направя, е да се опитам да науча нещо за това, срещу което съм се оказал. След като го науча, ще мога да разбера дали има някакъв разумен начин да се захвана с правенето на това, което трябва да направя.
— А ако няма?
— Допускам, че въпросът е риторичен.
Тя въздъхна и стана. Също станах и й маркирах нещо като поклон.
— Благодаря, че ми отдели време, Кийра.
Усмихна се — изключителната усмивка на Кийра, която не прилича на усмивката на никой друг.
— Няма защо, Влад. И внимавай.
— Да. Ще се опитам.
Тя се отвя като дим. Седнах и осъзнах, че съм си изпил виното. От Туко нямаше и помен. Изругах.
„Мда, шефе. Тежко е, когато имаш град, пълен с магьоснички, които се опитват да те убият, а нямаш представа какво искат или какво могат да направят, но трябва да го спреш, а наоколо няма никой, който да ти донесе още вино“.
„Именно“.
Докато Туко се появи, не бях решил другите проблеми, но скоро след това разполагах с още вино. Това не ме въодушеви толкова, колкото може би трябваше.
След малко Сетра се върна.
— Видя ли се с приятелката си?
— Да.
— Беше ли ти от полза?
— Донякъде.
Сетра кимна.
— Кажи ми нещо, Сетра. Ледоплам, мм, променя ли се изобщо?
— В какъв смисъл?
— Във всякакъв.
— Определено. Оръжието ми… — докосна синята дръжка на кръста си — е много чувствително на определени нива и реагира на многобройни различни… — Замълча. — Мисля, че ти липсва лексика.
— Е, сигурно.
— Защо питаш?
— Преди малко, когато ме нападнаха, извадих Лейди Тилдра и тя беше различна.
Сетра се намръщи.
— Как различна?
— Големина. Форма. Тежест. Беше един малък извит нож.
— Виж, това е интересно.
— И аз така си помислих.
— Ако се съди по формата на канията, вече не е.
— Не е. В един момент си върна предишната форма. Не забелязах и двете промени. Канията също се промени.
— Канията се промени?
— Да, за да пасне на новата форма на оръжието.
— Откъде взе канията?
— Дженоинът ми даде ножа с нея.
Тя помисли.
— Най-очевидното обяснение… Нещо против да си свалиш амулета за момент?
— Ъъ, разбира се. — Подчиних се обаче. — Какво правиш? Правеше малки дискретни жестове в моя посока. След това поклати глава.
— Не. Доколкото мога да преценя, не са ти хвърлили илюзия.
— Е, това е добре. — Окачих си амулета отново.