— Не знам какво да ти кажа, Влад.
— Хубаво.
— Е, мога да ти кажа само едно, като съвет.
— О?
— Дръж този амулет винаги на себе си.
— Мм, опитвам се.
— През тези няколко секунди, докато го беше свалил, някой се опита да те види.
— Аха. Успя ли?
— Не мога да кажа със сигурност, но мисля, че да.
— Страхотно. Значи знаят къде съм.
— Няма да им е лесно да се доберат до теб, докато си тук.
— Това поне е нещо.
— Но…
— Да?
— Влад, помисли само какво означава това, че за тези няколко секунди те откриха. Много твърдо са решени, Влад.
— Мда. Е, това адски освежава живота ми.
По устните й пробяга усмивка — просто от учтивост, предполагам.
— Какво можеш да ми кажеш за наблюдението?
— Беше магическо. — Тя сви рамене. — Съвсем открито.
— Дзур планина няма ли защита срещу такова нещо?
— Никога не ми е трябвала защита.
— Хм. Всъщност да де.
— Никога досега не съм те виждала да правиш това, Влад.
— Кое?
— Да си гризеш палеца.
— А. Трябва да съм го прихванал от Кийра. Тя вечно си го гризе, когато мисли.
— Аха. Разбирам.
Беше пълна лъжа и Сетра го знаеше, но не можеше да признае, че го знае.
„Голям гадняр си, шефе“.
„Мхм“.
— Като стана дума за амулета… — почнах.
— Да?
— Колко е силен?
— В какъв смисъл?
— Колко защита ми дава? В смисъл, би ли могла да го пробиеш, просто със сила?
Тя се намръщи.
— Не съм сигурна. Да се опитам ли?
— Ъъ, не, благодаря.
— Хубаво.
Покашлях се.
— Обсъждахме Лейди Тилдра.
— Нима?
— По-точно Великите оръжия изобщо. Започвам да осъзнавам, че имам едно от тях.
— Да, имаш, несъмнено.
— Мм… какво могат да правят те?
Сетра се намръщи замислено.
— Различни са, разбира се.
— Но имат и някои общи неща.
— Да. Всички могат да убиват дженоини. И богове също.
— Това го знам. Убиването на богове и дженоини обаче не е голям приоритет в живота ми. Друго какво?
— Също така се стремят да опазят душата ти и евентуално живота ти.
— Евентуално?
— Евентуално. Но в твоето положение, при това, което искат да ти направят джерег, едно оръжие, което се стреми да опази душата ти, би трябвало донякъде да те успокоява.
— Съвсем вярно. Казваш „стреми се да опази“. Тук има намек, че се опитва.
— Да.
— Колко благонадеждно е това? В смисъл, мога ли да разчитам на него?
— Ами, ако знаеш, че предстои, и оръжието има време да се подготви, е по-вероятно. Помниш ли инцидента с Алийра в Черен замък?
— Трудно бих могъл да го забравя.
— Но не залагаш живота си на това. Знам поне три случая, когато владелец на Велико оръжие е изгубвал душата си от моргантско оръжие.
— Ясно.
— Също така… Не знам как точно да се изразя. — Загриза долната си устна. Все забравям колко остри са зъбите й. — Също така, с притежаването на Велико оръжие имаш връзка, да кажем, с нещо, което продължава отвъд този свят. Ясно ли се изразих?
— Не съм сигурен. Искаш да кажеш, друг свят в смисъла, който влагат в това некромантите?
— Разбираш ли какво влагат в това некромантите?
— Е, не.
— Искам да кажа, нещо, което би могло да се нарече „съдба“.
— Мразя тази дума.
— Ще се опитам да намеря друга дума, ако искаш. Отнася се за…
— Мразя цялата идея зад това, тъй че „друг свят“ не помага. Намеква, че не съм свободен да правя каквото пожелая.
— Не е толкова просто — отвърна Сетра.
— Нищо никога не е просто. — Въздъхнах. — Всъщност искам просто да знам какво мога да очаквам от Лейди Тилдра. Какво би могла да направи, мога ли аз да направя с нея нещо, което не съм могъл преди, мога ли с нея да си позволя рискове, каквито не съм могъл да поема преди?
— О? Има ли рискове, шито не си поемал преди?
— Много смешно, Сетра.
Сви рамене.
— Колкото до твоето оръжие, да, има приказки и легенди, но извън тях всъщност не знам нищо.
— Което ме връща в изходното положение.