Това е почти като на Валабар. Така и не успях да установя разликата. В смисъл, открил съм я отчасти. Пробвах с морска сол вместо с каменна и се доближих още. После използвах бял пипер вместо черен и това също помогна. Трябваше да си поиграя с количеството шафран и мисля, че накрая почти го улучих. Но все още има нещо, което не е съвсем същото. Би могло да е в начина, по който запържвам лучеца: една нищожна разлика във времето тук може да промени много.
Беше малко дразнещо, но не толкова, че да ми попречи да се насладя на това, което бе пред мен. Първия път вкусът просто те удря, нали разбирате, и докато ароматът изпълва ноздрите ти, бульонът — съвсем лекичко мазен от гъшата мас — се хлъзга по езика ти.
Чудесно е.
— Това наистина е добро — каза Телнан. — Как я правят?
— Представа нямам. Радвам се, че ти харесва, обаче.
— Значи живееш наблизо?
— Преди време. Защо?
— Ами защото май добре познаваш тази кръчма.
— А, да. Ял съм тук много, много пъти.
— Къде живееш сега?
— Мм. Интересен въпрос. Имам някакъв имот край езерото Шурке, но не живея там. Живея… никъде всъщност.
— Как така никъде?
— Попътувах известно време.
— О, разбирам. Винаги ми се е искало да пътувам.
— Дано ти донесе много радост.
— Благодаря.
— Няма за какво.
— Къде е езерото Шурке?
— На изток. Близо до Забранената гора.
— Чувал съм за нея. Защо я наричат Забранената гора?
— Попитах веднъж Сетра за това. Каза, че някога била собственост на един херцог, който особено се дразнел от бракониери.
— Не са ли всички такива?
— Предполагам, че особено е държал да ги хваща и наказва.
Телнан кимна.
— Но пък Сетра може и да ме е излъгала — добавих.
Предназначението на супата, на този етап, е като последния
комплект прибори, предполагам. Не изпитваш отчаяна нужда от храна, защото пред теб е било блюдото и хлябът. А след това си се подготвил за предстоящото с шамито. Сега се появява супата и докато се задържаш над нея, започва да те осенява в какво преживяване си се въвлякъл. Едновременно предвкусваш онова, което предстои, и си в състояние да го изчакаш по-търпеливо. Супата е топла и е, ако мога така да се изразя, чувствена, и осигурява известно усещане за уют. И докато изчезва, лъжица след благодатна лъжица откриваш, че си в съвършена форма за онова, което може да дойде след нея. Всичко вече е готово.
Вили ни донесе бутилка вино, показа мия и сипа по чаша на двама ни. Едва бяхме отпили от предишната бутилка, но отдавна съм се научил, че е грешка да се опитваш да довършиш всичкото вино. Понякога известно прахосване е просто необходим елемент за подсилване на удоволствието.
Споходи ме смущаващ сън, в който „При Валабар“ бе изцяло забъркан с Лявата ръка, а части от Шестте кьошета изникваха в двора на Черен замък. Освен общото усещане, че съм в опасност, поне доколкото помнех след събуждането, нямаше нищо, което да свърже съня с онова, в което бях нагазил. А ако сънят целеше да ме уведоми, че съм в опасност, беше излишно усилие: сам го бях разбрал вече.
Събудих се и примигах, за да прогоня съня. Картината ми напомни, че съм в Дзур планина, и постепенно си спомних какво се бях съгласил да направя. Помислих да стана, реших, че ще е по-добре да полежа и да си планирам деня, осъзнах, че не мога да планирам без малко клава в стомаха, и измърморих недоволно наум, че ми се налага да си търся клава в чужд дом.
Калпав гостенин съм, разбирате ли, най-вече защото изпитвам ужасен страх да не се окажа калпав гостенин. Притеснявам се дали няма ненужно да изцапам нечия кърпа или да изместя нечия табуретка, или да опразня нечий бойлер, или да използвам последната им газ. Веднъж пътувах насам-натам с един млад драгар и когато го върнах на семейството му, настояха да остана за няколко дни у тях — спях на пода на къщурката им. Преживяването бе по-неприятно дори от няколкото опита за покушение срещу живота ми, един-два, от които успешни. Сега бях на гости у Сетра, която наричах приятелка, но все пак ме ужасяваше мисълта, че ставам и ровя в кухнята й за клава.