Тъй че се позадържах в леглото няколко минути, докато си преповторя вчерашното ядене, и това ми пооправи настроението. После станах, облякох се и заситних из коридорите на Дзур планина в търсене на неуловимия Туко, прочут с това, че обитава близо до гнезда на клава.
„Наистина си странен, когато се събудиш, шефе“.
„Колко години ти трябваха, докато го разбереш?“
Най-сетне спипах Туко близо до кухнята и измърморих тайната парола, която щеше да ми донесе клава. Докато се лутах обратно към дневната, осъзнах, че бях чул съсъка на клавоварката още преди да съм помолил. Дневната стана по-светла, щом влязох, макар че не можах да открия източника на светлината. Това е един от онези фокуси, които всъщност харесвам, въпреки че стана по-ярко, отколкото бих предпочел.
Десет дълги минути по-късно в ръката ми имаше чаша, парата се вдигаше, посвоему също тъй чудесна като супата на „Валабар“. След още десет минути осъзнах, че започвам да се събуждам.
„Връщаме ли се днес в Южна Адриланка, шефе?“
„Не виждам начин да го избегнем“.
Роуца хвръкна от рамото ми (дори не бях забелязал, че е там, но това е само защото съм свикнал с нея) и прелетя няколко пъти из стаята, преди да кацне на гърба на един стол.
„Лойош?“
„Просто е неспокойна“.
„Добре“.
Отне ми един миг, докато си припомня какви оръжия бях скрил по себе си. Не беше като преди години, когато имах десетки и знаех къде е всяко, без да мисля за това, нито като по-скорошния период, когато носех само два ножа. Сегашното бе между едното и другото, и доста неудобно.
Пиех клава и обмислях следващия си ход, което неизбежно ме доведе до размишления за всичко, което не знаех. Ръката ми погали дръжката на Лейди Тилдра. Също като преди, някакво усещане за кроткото й, топло присъствие пропълзя нагоре по пръстите ми. От всички неща, които не знаех, тя беше може би най-важното. Отчасти вярвах, че докато тя е с мен, мога да отида навсякъде без риск за живота си, че джерегите не могат да ми направят нищо лошо. Но ги имаше и думите на Сетра от предния ден, а и нещо повече, паметта ми непрекъснато се връщаше на гледката с Мороулан, лежащ мъртъв на пода в една кръчма в Адриланка. Носеше Чернопрът. И беше убит.
От магьосница от Лявата ръка.
А Алийра бе убита с най-обикновена старомодна кама в сърцето, докато с нея бе Пътедир.
И самата Сетра се бе завърнала, немряща, от краищата отвъд Портата на смъртта, тъй че и нея трябваше нещо да я е убило в някой момент.
Статистиката не бе особено окуражителна.
Вляво бяха онези реплики на Телнан, които непрекъснато се въртяха в ума ми. Изглеждаше твърде чистосърдечен, за да е лицемерничил. Да, знам, всичко това можеше да е било заблуда. Но не мислех, че е така.
„Кажи ми, Тилдра. Какво точно можеш да правиш?“
Не отвърна. Не съм сигурен как щях да реагирам, ако го бе направила.
Добре, най-добре да приемем, въпреки вчерашния опит, че за измъкването от неприятни ситуации разчитам само на себе си. По този начин всякакви изненади ще са приятни, нещо, което винаги съм чувствал, че е за предпочитане.
Довърших клавата и се озърнах за Туко, за да мога да помоля за още. Нямаше го. Запътих се към кухнята, намерих каквото ми трябваше и се заех с ритуала по приготвяне на клава, после се върнах в дневната, седнах и се отдадох на размисъл за непосредственото бъдеще.
Зарязах голямата стратегия и се съсредоточих за известно време върху някои практически детайли.
— Добро утро, Влад. Ще пратя Туко да почисти и да ти донесе още клава. Изгори ли се?
Оставих камата настрана.
— Добро утро, Сетра. Не особено.
— Много се беше умислил нещо. Или просто си неспокоен?
— И двете. — Седнах отново. Лойош се върна на рамото ми. Роуца ме погледна обидено и си остана кацнала на един стол. — Мъчех се да отгатна как точно ще си замина от тук. Никак не ми се ще да махам амулета, при положение че ме търсят, а това означава, че не мога да телепортирам.
Тя се намръщи.
— Не бях помислила за това. Прозорецът на Мороулан може да те върне в Адриланка съвсем лесно.
— Колко е до Черен замък оттук?