Дотолкова се бях увлякъл в усилието да си обясня тези странни усещания, че почти ми убягна от внимание това, което правеше Сетра. Убеден съм, че включваше конвулсивни движения на пръстите и мърморене под нос. После изведнъж съвсем ясно осъзнах, че Ледоплам е намесен в процедурата, а в следващия момент чух Сетра да казва:
— Готово, Влад.
— Добре. Давай.
— Влад, трябва да свалиш амулета.
— О. Да.
— Съсредоточи се върху мястото, където искаш да стигнеш. Колкото може по-ясен образ и всякакви други сетивни впечатления, които имаш за него — миризми, звуци, каквото и да е. С намесата, която пораждам, трябва да ми е особено ярко, за да съм сигурна, че няма да се озовеш на хиляда стъпки под океана или някъде другаде, където не би искал да си.
Много убедителна е приятелката ми Сетра.
Измъкнах амулета си през главата, спрях за миг, за да се уверя, че планът все още е в нея, измърморих едно „благодаря“ на Сетра и го прибрах в магозащитната кутийка. След това зрението ми се замъгли. Поне си помислих, че зрението ми се замъгли, но след миг стана ясно, че не са очите ми, а по-скоро нещо ставаше със светлината в стаята. В същото време осъзнах, че чувам странни шумове, като ниско и глухо трумм, придружено от много смътни писукания.
Стоях насред малък пазарен площад в Южна Адриланка. Леко залитнах, но се окопитих бързо. Мисля, че двама души — човеци — се озърнаха към мен, щом се появих, но не виждах достатъчно добре, за да съм сигурен.
„Точно отзад, шефе“.
„Добре“.
Нахлузих камъка Феникс на врата си, изчаках да усетя пулсирането му, обърнах се кръгом и бързо закрачих. Лойош ме поведе: или бе останал незасегнат от заклинанието на Сетра, или можеше да прибягва до други средства.
„Просто имам по-добро зрение от теб, шефе“.
„Млъкни“.
Почти бях стигнал до целта си, когато зрението ми рязко се проясни, а звуците в ушите ми изчезнаха. Каквото и да бе направила Сетра, беше се изчерпало.
Шмугнах се покрай завесата на един вход отляво, бързо огледах и награбих едно дълго кафяво палто с големи джобове. Взех и една барета. Хвърлих монета на дюкянджията, казах му да не връща ресто и напуснах. Отне ми около минута. Следващият дюкян беше на около деветдесет стъпки и ми осигури бяла риза и някакви торбести светлозелени бричове. Кръчмата до него имаше външен клозет, който вонеше ужасно, но бе достатъчно голям, за да мога да си сменя дрехите. Прехвърлих няколко неща в палтото и се преоблякох. Ризата ми отиде там, откъдето нямаше да поискам да я измъквам. Резервният нож от кончова на ботуша ми се озова в джоба на палтото. Кесията отиде във вътрешния джоб.
„Никой няма наоколо, шефе. Мисля, че се получи“.
Дръпнах баретата надолу тъй, че почти да скрие очите ми, излязох и вдишах с благодарност зловонния, но не чак толкова зловонен въздух на Южна Адриланка.
Влад Талтош, майсторът на маскировката.
„Добре, Лойош. Двамата с Роуца трябва да стоите високо. Или поне да не сте с мен. Прекалено се набивате на очи“.
„Ясно, шефе. Ще се навъртаме наоколо“.
Вече можех да се поотпусна малко, тъй че закрачих към Шестте кьошета и спрях срещу една къща, която познавах добре. Беше променена: малкия чардак с черги на пода и отчасти ограден със завеси, го нямаше, а към съборетината имаше нова врата. Освен това беше пребоядисана. Всъщност нищо не издаваше кой живее вътре.
Не се съмнявах, че ако вляза или дори ако стъпя там, където беше някогашният чардак, ще усетя психичните следи от присъствието на дядо ми. Живял беше тук много години, преди да успея да го убедя да се премести в земи, които никога не бях виждал. Зачудих се дали му липсва обкръжението на собствената раса, или го забавлява ролята на господар на имение. Това е тънката част в правенето на добрина на някого: не можеш винаги да си сигурен дали наистина е добрина.
„Шефе, какво точно правим тук?“
„Отдаваме се на сълзлива сантименталност“.
„О. Добре. Колко дълго предвиждаме да правим това?“
„Никога ли не ти липсва времето, когато си могъл да изпитваш носталгия?“
„Какво?“
„Няма значение“.
Обърнах се, доволен, че най-после съм измъкнал една точка от Лойош. Запътих се към Шестте кьошета, след това завих на север по една малка безименна уличка. След няколкостотин крачки стигнах до двуетажна дървена къща с малка табела над входа. Примижах към табелата. Да, някога бе имало нещо нарисувано на нея, което, предполагам, би могло да мине за рог, както и за всичко друго. Влязох. Щях без никакво усилие да се слея с тълпата клиенти, само дето нямаше никакви клиенти.