Домакинът, тантурест тип, седеше зад нещо като тезгях, с клюмнала глава и похъркваше. Покашлях се. Той се стресна, отвори очи, избърса слюнка от ъгълчето на устата си и рече:
— Да?
— Казвам се Сандор. Имаш ли стая за мен за някоя и друга нощ?
— Обикновено не ги даваме нощем.
— Казах, че се казвам Сандор.
— А? О. Да. Добре. — Помисли малко. — Никакво свирене на инструменти след стъмване.
— Разбира се.
— Три и три за нощ.
Дадох му достатъчно за две нощи и му предложих да ми каже, ако потрябват още. Изсумтя в съгласие и отново затвори очи. Покашлях се и той ги отвори.
— Стаята?
— А, да. — Съдържателят се намръщи. — Отзад, нагоре по стълбите, втората врата отляво. Трябва ли ти помощ за багажа?
— Не. Благодаря. Лек сън.
Последвах указанията му и влязох в стаята си, която щеше да е домът ми поне за следващите няколко дни.
Имаше малко прозорче. Лойош и Роуца влетяха през него и кацнаха на раменете ми. Огледах стаята да видя какво още има вътре.
„Има легло, шефе. Това вече е нещо“.
„И умивалник. Това предполага, че може и вода да има някъде. Една истинска врата щеше да е хубаво обаче“.
Роуца помръдна нервно на рамото ми.
„Кажи й да свиква, Лойош“.
„Вече го направих, шефе“.
Надникнах навън през прозореца. Изгледът беше към голата стена на съседната къща, на около три стъпки разстояние. Явно е била боядисана червено някога. Долу на земята имаше разни парчета дърво, като че ли от стол, останки от стар дюшек със следи от изгоряло и разни други неща, които не държах да оглеждам подробно. Щях да дръпна пердето, ако имаше такова.
„Мисля следващия път да дам на Айбин по-изрични указания“.
„Следващия път, шефе“.
„Междувременно ще свърши работа“.
„Ще свърши ли?“
„Ще свърши. Сега излизаме. Ще трябва все така да сте по-далече от мен, докато сме навън“.
„Признай си, просто те е срам да те виждат с нас“.
Излязох, без да пипам нищо, и прекарах деня в купуване на още дрехи за преобличане и наемане на две хлапета, които да почистят добре стаята. Платих на една местна вещица да разкара всякакви дребни форми на живот, които можеше да са се подслонили в леглото. Купих един евтин стол, най-вече, за да имат къде да кацат Лойош и Роуца, масичка, на която да поставя умивалника, и брус и масло за точене.
Наред е всичко останало исках да поупражнявам новата си външност и самоличност. Поработих над различна походка, различно положение на главата и най-вече над това да изглеждам безобиден, жизнерадостен и леко стеснителен. Проведох няколко разговора с хора в махалата и открих, тъй като се чух сам да го казвам, че съм писар в една от кланиците. Не ми беше съвсем ясно какво прави един писар в кланица, но знаех, че има такива неща, и не допусках, че е професия, която поражда много въпроси. Къде съм отседнал? В „Ловният рог“ засега, защото в старата ми квартира имало пожар. Или скоро ще се върна там, или ще намеря ново място. Да знаете някъде стаи под наем? Държа да е чисто, видите ли, и да не е много далече от квартала на кланиците, защото превозът всеки ден до работа и обратно, както е с мен сега, гълта ужасно от дохода ти. Дали съм женен? Не, още не съм срещнал подходящата жена. Защо, да не би да знаете някоя? Винаги съм чувствал, че човек трябва да си има семейство, не мислите ли?
И тъй нататък. Усмихвах се на всички и си обличах Сандор като маскараден костюм.
Взех си малко хляб, наденички и делва евтино вино от един уличен продавач. Мъкненето на стола и другите неща през пивницата не ми спечели нещо повече от вдигната вежда от страна на съдържателя (този път полубуден), нито от двамата източняци, с които говореше. Поставих стола близо до входа и масичката под прозореца.
Разделих си хляба и наденичките с познайниците ми, щом влязоха през прозореца и се настаниха на стола.
„Не е зле, шефе“.
„Малко бледнее пред гъбено-ечемичената супа обаче“.
„Така и не ми даде от супата“.
„Нямаше да я харесаш“.
„Прав си. Ечемикът не е храна. Ечемикът е храната, която храната яде“.