„А-ха“.
„Роуца е съгласна с мен“.
„Е, значи е така“.
„Хубава наденица обаче. И хлябът ми харесва“.
„Да. Много добър хляб. Чудя се дали има ечемик в него“.
„Много си забавен, шефе“.
„Част от чара ми“.
Извадих бруса и маслото и наточих всичките си ножове, по-скоро за да правя нещо, отколкото, защото имаха нужда от точене.
„Какъв е планът сега, шефе?“
„Предпочитам да те изненадам“.
„Ъъ, шефе? Наистина ли сме в безопасност тук?“
„Де да знаех. В по-голяма безопасност сме, отколкото ако не бях маскиран, ако нямах камъка Феникс и ако бяхме в центъра на Адриланка. По-важното обаче е, че имаме място, откъдето да атакуваме“.
Лойош прелетя до прозореца, изпъна навън дългия си змийски врат, после се обърна, подскочи до стола и се кротна до Роуца. Вратовете им се извиха и двамата се спогледаха. Зачудих се какво ли си казват. Сигурно бе по-добре да не знам.
Ударих две здрави глътки от виното. Толкова се различаваше от предлаганото във „Валабар“, че ми се стори нередно да използвам същото наименование. Но Сандор нямаше да може да направи разликата, затова и аз се престорих, че не мога.
Навлякох си грозното палто и шапката и след като Лойош и Роуца изскочиха през прозореца, дръпнах завесата и излязох за вечерта.
На половин миля оттам, на Улицата на чужденците, имаше една червена тухлена къща. Сандор се запъти натам все едно няма никакви грижи и определено никакъв повод да очаква опасност.
5.
Бяло вино от Гуинчен
Редно е да се признае, че баща ми знаеше много за виното; определено повече от мен. Веднъж ми обясни, че всеки може да намери добро вино — трябва само да платиш много пари. Причината човек да се учи за виното е, за да можеш да намериш вино, което ти харесва, без да плащаш много пари. Проклятието на дребния бизнесмен, предполагам: всичко се свежда до печеленето или губенето на няколко петака.
Но все пак е прав.
Михи познаваше вкуса ми за виното може би по-добре от мен самия. Подходящо е (както обясни веднъж) гъбено-ечемичената супа да се сервира с бяло вино като „Бреска“ от Сърнешката долина или „Пимин“. Бедата с тях е, че не си падам по нюанса на сладки ябълки, който върви с „Бреска“, или на кайсии при „Пимин“. Когато се храня, всякакъв оттенък на сладко ми идва много, дори когато е доминиран от онази приятна киселост, която истинските експерти по виното толкова много обичат. Тъй че този път ни поднесе „Лескор“ от Гуинчен. За мен ароматът на пачи корен и зелен пипер, представете си, го прави идеално подходящо със супата. Но пък аз съм си аз, нали така. Михи го знае, тъй че го донесе. Защото Михи си е Михи.
Телнан просто пи, вярвам, без да се замисли. Е, всъщност нямаше причина да го прави — виното беше предназначено да подсили преживяваното удоволствие, а не да осигурява тема за часове разговор. Освен ако нямаш нищо друго, за което да говориш, а Телнан, изглежда, имаше неизчерпаем запас от неща, за които да говори. След като обсъдихме къде живея, продължи с изреждането на повече подробности, отколкото ме интересуваше, за живота в Дзур планина и каква била храната там (сравнена с гъбено-ечемичената супа на „Валабар“), и трудностите — основно скука — свързани с обучението на Лавоуд. Темата за храната (винаги в ума ми) повдигна въпроса кой готви там. Попитах го, а той ми отвърна с озадачен поглед и каза, че никога не му е хрумвало да се зачуди.
— Колко души сте там? — попитах.
— Мм? Не разбирам.
— Има ли други кандидати на Лавоуд или обучаеми, скрити от света в недрата на Дзур планина?
— О. Не, само аз съм. — Отпи от виното, намръщи се и добави: — Доколкото знам. Тя ме обучава само заради, мм, оръжието ми. И не мисля, че има много други наоколо.
— Оръжието ти. Да. — Погледнах щръкналата над рамото му дръжка и за пореден път се зачудих как успява да седи и да изглежда съвсем удобно с това огромно нещо, стегнато на гърба му.
„Може би изобщо не е меч, шефе. Само една дръжка, която носи, за да изглежда добре.“
„Мхм. Дали да не си взема и аз една, как мислиш?“
„О, определено“.
— Какво му е особено на оръжието ти?
Очите му леко се разшириха и изведнъж ми напомни за Айбин.