— Не знаеш ли?
Хрумнаха ми няколко реплики, но в интерес на дружеската гощавка казах:
— Не, не знам.
— То е едно от Седемнайсетте. — После се намръщи. — Запознат ли си със Седемнайсетте велики…
— Да. Чувал съм за тях.
Той кимна.
— Като Ледоплам.
— Да.
— Знаеш ли много за тях?
— Не съм сигурен какво се брои за „много“, но съм сигурен, че отговорът е „не“, каквото и да имаш предвид.
— Жалко.
— Защо? Мислеше си, че мога да ти кажа неща, които Сетра не може?
Той се ухили.
— Които Сетра не иска. И се надявах, да.
— Ясно. Добре, напълно сигурен съм, че ти знаеш повече от мен.
Похапнахме супа, пийнахме от виното. Още няколко души, лиорни, влязоха във „Валабар“ и заеха маса е другия край на помещението.
— Не знам много — заговори Телнан — освен онова, което знаят всички. В смисъл че те си имат собствен живот и че трябва да се спогодиш с тях, и че в един момент ще има изпитание на воли, и че ако имаш едно от тях, то е мост между теб и силите отвъд света.
— Ъъ. Да. Определено. Мм, та всички ли го знаят това?
Той кимна. Изглеждаше съвсем искрен.
— Какво значи „сили отвъд света“?
— Просто „сили отвъд света“.
„Сам си го изпроси, шефе.“
„Май да.“
Пробвах отново.
— Не съм запознат със силите отвъд света, нито за кой свят говорим, че са отвъд и какво има отвъд него.
— Ъъ, това не го разбрах много.
— Не те упреквам.
— Хмм.
— Просто тази фраза — „силите отвъд света“ — ме обърква. Не съм сигурен какво означава.
— Аха. Ами, аз също не съм.
Не знаех какво повече да кажа, тъй че пийнах още вино. Беше добро вино, предлагаше хубав контрапункт на разговора, както и на супата. Спор няма, Михи знае какво ми харесва.
Къщата на Улицата на чужденците не беше променена. Огледах я малко по-отдалече, отколкото последния път, да видя дали ще усетят присъствието ми оттук. Лойош и Роуца направиха кръг над нея и кацнаха малко по-далече.
Да кажем, че тук мина известно време. После — още малко време. И още време.
„Шефе?“
„Да, добре. Напълно съм убеден, че не са ме засекли“.
„Добре. Сега какво?“
„Сега трябва да изчакаме още малко“.
„О. Знаем ли какво чакаме този път?“
„Да“.
Каквото и да ставаше в Южна Адриланка, центърът му или беше тук, в тази къща, или най-малкото това бе най-близката нишка. Откакто я бях видял за първи път, нещо ме подтикваше да извадя Лейди Тилдра, да вляза през вратата и да почна да трепя. Лойош бе доловил този подтик у мен и го беше страх да не му се поддам. Но не бях оцелял като наемна мутра, наемен убиец и най-сетне дребен бос, поддавайки се на подобни подтици. Особено когато нямаше как да знам дали, при малко вероятния шанс да оцелея, това щеше да ме доближи до решаването на проблема.
„Ъъ, нещо против да посветиш влечугото в топлокръвната тайна?“
„Ще те уведомя, когато се случи“.
„О, добре“.
Случи се след около пет минути: дребен източняк с пребледняло лице, някъде на моята възраст, мина точно покрай мен и се качи по стъпалата на къщата. Носеше малка чанта. Затропа с юмрук по вратата, спря, остави чантата и плесна с ръце. Вратата се отвори и той влезе.
„Е, това ли очаквахме, шефе?“
„Да, точно това“.
„Много беше възбуждащо“.
„И аз така си помислих“.
„И сега какво?“
„Изчакваме още малко“.
„Очаквах го“.
Източнякът излезе след две минути. Пак с чантата. Мина покрай мен.
Следенето си е цяло изкуство и се опасявам, че така и не съм го усвоил. Правил съм го и съм се справял не зле, но не съм станал изключително добър в него, просто защото не ми е било нужно.
„Добре, Лойош“.
„Тръгвам, шефе“.
„Роуца дали да не остане тук и да продължи да наблюдава къщата?“
„Естествено“.