Лойош пое след куриера, а аз поех след Лойош. Заобиколихме Шестте кьошета, като хванахме Улицата на чужденците, лъкатушеща на североизток покрай съборетини, колиби и пазарчета. Малко хора ми обръщаха внимание. Мършав тъмнокос просяк, седнал на земята пред един сладкарски дюкян, ме погледна обнадеждено; държеше канче за подаяния в едната ръка, а в другата малък тиган, чието предназначение само той си знаеше. Гърбав старец с увита в дрипав шал глава се беше подпрял на тоягата си и като че ли се канеше да ме заговори, но май се отказа, защото извърна глава и ревна нещо неразбрано на някаква дебелана от другата страна на улицата. Без да се обръща, тя му подвикна нещо, което прозвуча като „става“, и го засипа с неприлични предложения. Беседата им продължи, докато следвах указанията на Лойош, и скоро престанах да ги чувам. На ъгъла малка група улични танцьори танцуваха за бакшиш; музикантите, с цигулки и кларнети, свиреха пламенен чардаш, който за малко ме върна в Изтока. Момичетата бяха хубави. Не спрях да им дам бакшиш.
Най-сетне куриерът се шмугна в един шапкарски дюкян. Не го последвах, защото не исках да ме види, а и вече си имах шапка.
„Сега изчакваме още малко, нали?“
„Не. Хайде да се връщаме“.
„Не знам дали ще мога да понеса толкова възбуда, шефе“.
„Там не става нищо особено, нали?“
„Никой не влиза и не излиза засега“.
Върнахме се на Улицата на чужденците, поизчакахме още, после в къщата влезе друг куриер с друга чанта, след това излезе и го проследих, и се сдобих с друго място.
Към края на деня си бях припомнил много от Южна Адриланка: Грънчарската порта, Барабана, Двора на Донър, Колелото. Също така бях разкрил шестима куриери и шест места, където живееха, работеха или които най-малкото посещаваха. Представа нямах дали тази информация ще е полезна, но поне ми даде някаква идея за паричния оборот, свързан с бизнеса. Това е едно от хубавите неща при джерег: почти винаги можеш да измериш важността на една дейност по тежестта й в пари и да си напълно сигурен, че си прав.
Колко голям беше бизнесът?
Видял бях шестима куриери, всички с чанти, които тежаха порядъчно, несъмнено пълни със сребро. Шестима на ден, пет дни седмично… да, беше достатъчно голям, за да си струва един живот тук-там.
И да, Лявата ръка сега определено се беше въвлякла в бизнес, който до този момент бе резервиран за мъжката страна на джерег.
Купих друг хляб и други наденички от друг уличен продавач, върнах се в стаята си и споделих храната с познайниците си, докато обмисля нещата. Наденичките бяха мазни, но ми харесват точно така.
Лойош и Роуца деликатно щипваха последните трошици с крачетата си, като се крепяха на другия крак, и ги поднасяха към устата си. Това е най-малко присъщото за влечуги нещо, което правят. Обичам да ги гледам, когато ядат.
„Приключихме ли за вечерта, шефе?“
„Не съвсем. Искам да добия представа колко дейност се върти в Двора на Донър. По-рано там нямаше нищо“.
Усетих нещо като психична въздишка.
„Да, знам. Уморени сте до смърт от работа. Млъкни“.
Навлякох си отново Сандор и излязох през вратата, докато те излитаха през прозореца. Двора на Донър беше на доста път от квартирата ми и повечето нагоре. Улиците тук се извиваха, но общо взето бяха по-широки от повечето в Адриланка, а районът изглеждаше по-заможен. Тук Сандор, ако наистина беше писар в кланица, щеше да си мечтае да живее, в собствена къща, купена със собствените му пари, с малка градинка. Щеше да си сади моркови, грах и лук, да си намери дебела дребна женица и да си гледа дечица, които щеше да учи да уважават Империята над всичко. Избухнеше ли някое въстание, щеше да се крие под леглото си и не че щеше да каже точно на децата си, че за бедността наоколо им са виновни самите бедни, но щеше да им приказва много за личната отговорност. Не че, разбирате ме, ми пука особено за бедните. Но поне мога да не съм лицемерен. Сандор обаче щеше да е изключително горд от своя грах, уплашен до смърт от всичко извън дворчето му… и щях да се обеся сам след шест седмици.
Във всеки случай такива бяха мислите на Сандор, докато се изкачваше по лекия склон на Южна Адриланка към квартала Двора на Донър. Тук имаше малко движение и повечето бяха рикши, понеже на рикшите се гледа като на знак за почти богатство, някъде по средата между ходенето пеш и да си имаш личен файтон. Почти богатите винаги се грижат повече за впечатлението, което правят, от другите две крайности.
Двора на Донър носи името си от един неголям двор, единственото останало от някогашен внушителен храм на Барлън, построен, колкото и странно да е, от източняк на име Донър. Улица, наречена Харвот, води до двора и отсечката от четвърт миля между двора и Площада на Донър с местния пазар е обградена с капища и олтари на различни божества. Тази вечер имаше няколко души, които се молеха или поднасяха дребни дарове на тия олтари, и това май бе единствената дейност в района. Ако Лявата ръка печелеха пари от този квартал, нещо, което трябваше да правят, след като бях видял доставката, нямах никаква идея откъде може да идват тези пари.